Пясъчни истории

Четири месеца в пустинята

2012-01-19T06:48:00.000Z

Като че ли всеки път ми трябват допълнителни две седмици, за да напиша този обзор.

И така последният месец включваше в себе си Коледа и Нова година, както и значително захлаждане, толкова значително, че някои индийци се разхождат със шапки и ръкавици по улиците.

Аз нямам кой знае какво сантиментално отношение към Коледа (Великден е моят празник), така или иначе през пет от последните десет години, Коледа означаваше първият ден на зимната сесия. Някои познати ми писаха да ме питат как така Коледа се празнува в мюсюлманска държава. Ами всичко, което продава се празнува, дами и господа. Моловете бяха изключително пищно украсени, навсякъде се продаваха пластмасови елхи, чуваха се коледни песни. В някои случаи картинката преминаваше в зоната на абсурда, когато из един от моловете се носеше песен с текст "роди се царят на Израел"... Официални почивни дни няма, но пък атмосфера не липсваше.

Бъдни вечер беше прекаран в изключително интернационална компания, а Нова година - на концерт на Колдплей. Колдплей са супер, но не и като за НГ. Те са си депресивна група от където и да погледне човек. Освен това имайки предвид, че сигурно им бяха платили невероятно много, за да дойдат и да свирят на връх НГ, си е срамота, че концертът трая не повече от час и 10 минут.

За сметка на това няколко седмици по-рано концертът на Шаде беше безподобен!

Като цяло, като че ли ние с Дубай започваме да намираме общ език и започвам да разбирам защо някои хора не искат да си отидат от тук. Животът в пустинята и в този край на света изисква пълна промяна на мирогледа, за някои тя е тежка, за други нежелана. И не става въпрос за просто промяна на начина на живот, а като цяло забавяне на ритъма на живот, затваряне на очите за много неща, и увиване в свой собствен балон, в който виждаш само това, което ти се иска.

И за финал малко картинки.
Любовта на местните към лъскавите и невъзможни автомобили предполагам произлиза от любовта им към конете... Ето и къде между другото живее Батман.

Местни на плажа

Някои имат палатки, а тук някои просто имат лодки...

Без коментар

Не си мислете, че интернет клубовете вече не съществуват...

Разноцеветни сладки в (предполагам) индийска сладкарница в Сатва.

И за финал ето така прекарах 1ви януари.

Ирина и киселото зеле - втора част

2012-01-19T06:02:00.003Z

След няколко обнадеждаващи дни, в които зелето, като че ли втасваше моят проект "Щастие в буркан за всеки българин в чужбина" за съжаление се провали. Зелето втаса, но и омекна. Баба каза, че солта ми е била малко. Освен това зелето явно е било неузряло (т.е. зелено вместо бяло). Ще опитам рецептата от бгмама, а както всеки знае, в бгмама има рецепти за всичко.

Ирина и киселото зеле

2011-12-19T15:20:00.001Z

Кисело мляко, сирене, кашкавал, луканка, лютеница, кисело зеле, домати, които миришат на домати, печени чушки, трушия, суджук, баница с истински листи, разградски солети, Слънчо, боза (!), баничка с боза (!!!)...

Ако живеете в чужбина сигурно от време на време си мечтаете за поне едно от нещата от горния списък. Аз най-често си мечтая за кисело зеле. В Лондон то се появяваше около Коледа в магазина в Страдфорд. Вакумирано, голямо, с чорбата барабар и с етикет от Македония. По-важното, е че зелката се превръщаше много бързо в сърми или в зеле на фурна с кокали.

Тази година обаче магазинът в Страдфорд е далеч и след половин час разговор с баба ми на дълго и на щироко Ирина провежда експеримент с кодовота название Щастие в буркан за всеки българин в чужбина!

Мусандам

2011-12-19T08:36:00.000Z

Мусандам е област, която е на върха на Арабския полуостров и е част от Оман.Разстоянието между Касаб (главният град на областта) и Иран е само 45 километрапо вода, което означава много контрабандни лодки с цигари. Мусандам е полустровна полустрова и е интересен с така наречените си фиорди, които не са фиорди, тъйкато имат съвсем друг произход. Това са просто много отвесни и красиви скалиоколо морето.

Мусандам е само на 2 часа път от Дубай, а пейзажът е напълноразличен. Пътят до там е идеален, дори повече от идеален. По средата на нищотоима такива магистрали, каквито ББ само може да сънува.

След тази разходка разбрах защо повечето хора карат огромни джипове, защотоколкото и прекрасен и икономичен да е Ярисът, просто има места, до които той неможе да стигне, защото пътят е черен или просто няма път. Като порасна и аз щеси купя джип.

Плажът на който палаткувахме си беше съвсем приличен, с много местни, коитокато ходят на палатка си носят килими, генератори и сателитни чинии (или тезиможе би просто бяха бедуини). Тези на снимката по-горе са Юлия и Ксавие. Те не са бедуини, въпреки, че колата ми изглежда доста препълнена като за една нощ. Те са приятелите, с които пътувахме.

Видяхме и съвсем истински оазис. Всъщност всички малки селища тук са оазиси,защото са построени около извор със сладка вода. И в тях има и градини сфиникови палми. Това с палмите, от които се получават фурмите. Разгледахме еднатакава градина след малко усмихвания и много ръкомахане и бакшиш на пъдарина наградината.

В центъра на градината беше извора с водата, който е нещо средномежду кладенец, разлято корито и малък басейн. Водата се отправя по бразди къмпалмите като наводнява около тях и след това я отправят до следващата бразда.Под палмите беше много прохладно и сенчесто. Предполагам в някакво такова мястое лежала Шехерезада през деня, докато е измисляла поредната приказка заразказване.

Три месеца в пустинята

2011-12-19T08:29:00.001Z

Може би най-важното нещо, което се случи през последните тримесеца е това, че захладня. До толкова, че на мен ми е студено. Навън, когатослънцето се скрие става около 15 градуса, денем е около 23-24. На мен обаче мие студено и на помощ дойдоха вълнените чорапи, които грижливо се трупат следвсяко посещение при някоя от бабите. Все някой ден ще им дойде реда.

Захладняването означава, че мога да обувам вече дънки и кецове и да не се потяв тях след 2 минути. Един от по-тънките шалове също влезе в употреба. Стигатолкова за времето.

Измежду другите интересни неща, които се случиха последно време:
Дени беше в Дубай, което ми напомни, колко е хубаво, когато някой има път презграда, в който живееш. Имайки предвид, че Дубай е в нищото, редките гости саоще по-голям празник.

По повод деня на независимостта имахме три почивни дни, и ходихме до Мусандамна палатки за една нощ, което беше и бойното кръщение на дълъг път на моя Ярис.

Повече за разходката до Мусандам има тук.

Деня на независмостта беше и 40-ият подред за ОАЕ, което е голям повод зарадост и демонстрация на гордост и най-вече любов към владетелите. И катоказвам любов имам предвид истинска, изказана с патос и преданост, защотовладетелите са мъдри и пълни с добродетели и мисъл за своя народ. С такива витиеватифрази се описва тази любов, с които едно време се е описвала любовта къмпартията слънце. С тази разлика, че тук хората наистина ги мислят тези неща.

Демонстрациите на любов и гордост се изразяват в украсяването на всяка възможнаплощ с флагове, сърчица, балони и всичко останало с цветовете на Емирствата.Общо взето същата история, като в Европа през декември, когато всяка единицаплощ бива покрита от коледни елхи, гирлянди, лампички и други блестящипластмаси.

Резултатите са примерно ето такива:

Рис. 1. Това е просто крайпътен камък, портретите по него са на владетелите.

Рис. 2 Шейх Зайед - основателят на Емирствата. Каква точно видимост имашофьорът на това МПС аз не се наемам да кажа.

Рис. 3 Този шофьор обаче печели личните ми адмирации за цирка, който бешенакачулил по колата си

Ако оставим настрана специфичната украса, местните са наистина горди с това, чеса най-стабилното, толерантно и спокойно място за живеене в арабския свят исамо за 40 години Дубай се е превърнал от пясъчник в мястото с най-високатасграда в света, най-големият мол в света и други най- най- най неща. Да,петролът е помогнал до някъде, то и в Иран и Ирак има петрол, но там знаемисторията е различна.

А може би още по-важното, е че любовта и гордостта бешесъпроводена със желание да бъде споделена с всички нас чужденци, които живеемтук. В офиса имаше торта, и песни и танци и емиратска храна.

Другото много странно нещо е наближаването на Коледа. Не стига че е мюсюлманскастрана, но и времето е като през края на май в България. Витрините на всичкимагазини са украсени като за Коледа, по моловете звучат Коледни песни,прекъсвани от време на време от зова на имама за молитва. Сюреалистичнакартинка. Но аз съм тук преди всичко заради опита и за това мисля дапродължавам с радост да откривам чара на Коледата в Дубай. Като напримерКоледният концерт на Дубайския камерен хор в англиканската църква.

В Дубай има църковен анклав, с който се намират всички немюсюлмански църкви -англиканска, католическа, евангелистка, дори и сирийска православна. Анклавът епо средата на нищото, в края на града, до него се стига по черен път. Но пъкконцертът беше повече от добър, имаше дори греяно вино и minced pies, които саедни много традиционни английски сладки. В интерес наистината коледнитеконцерти с песни от рода на Джингъл белс са си моя лична традиция и моятединствен шанс през годината (ако не броим концерта на Take That) да се напея от душаи с цял глас, така че никой да не ме чуе.

Да не забравя. Мина и Дубайският международен филмов фестивал. Имаше страхотни филми и страхотно тъпо време, в които ги даваха.

Един от тези филми беше Не ме забравяй, Истанбул. В който се разказваха седем истории на хора свързани с града. Продуцентът каза, че се е стремил да използва теми, за които все още не се говори достатъчно открито в Турция - отношенията с гърците, арменския геноцид, и т.н. Всеки филм беше заснет от режисьор от съседна държава. Български филм/история липсваше. Не знам защо.

В заключение - три месеца и малко повече, минаха много бързо и много бавно едновременно. Тук е различно, не е като в Европа. Няма ги галериите, концертите, местата, в които просто можеш да се разхождаш. Но пък има други неща, които продължавам да откривам.

Кой е виновен ли?

2011-12-12T13:11:00.001Z

Другият път като се питате кой е виновен, изгледайте това.

Виновни са преди всичко родителите на тези деца, не защото ги пускат на мач, а защото ги пускат да ходят на мач с такива хора, като господинът, който дирижира хора.
Виновни са всички стоящи наоколо, защото стоят и гледат безучастно, докато някой учи 9-10 годишни деца на агресия.
Виновен е всеки от нас, защото всеки махва с ръка и казва - Айде сега, голяма работа не ме занимавай с глупости.

Disclaimer: Аз по принцип пиша за Дубай, ако не пиша за Дубай, пиша за нещата, които ме възмущават в България, с надеждата, че колкото повече хора говорят за тях, толко по-голяма е вероятността те да се променят.

Постът достига до вас, благодарение на ТриКорни, в чиято Лига, между другото, съм на много почетното 25 място с успеваемост от 23,27% за мачовете от Шампионската лига.

For the record

2011-12-07T06:26:00.001Z

Изразът "мила родна картинка" е от едноимения разказ на Елин Пелин, публикуван през 1936. Много вода е изтекла от тогава, но някои неща така не са се и променили. И сигурно никога няма да се променят. Межудвременно ние вдигаме рамене и някои вярват, че не нещата могат да бъдат различни, а други просто казват "Ами, такива сме." и открадват новата кофа от кладенеца.

"Мила родна картинка! Един път ли си радвала душата ми, един път ли си замъглявала очите ми със сълзи, за да не мога да видя всички дреболии на твоята красота.
Вечният шоп, който ме кара с каручката, е безучастен като кобилите си, безучастен към околните красоти, както и към липсата на кофата.
— Украднали са я — каже. — Беше нова, та някой може да я е взел за употреба.
В тона на гласа му и в думите му нямаше ни възмущение, ни протест. Напротив, в тях звучеше някакво оправдание на стореното и малко завист към тоя, дето я е взел за употреба. "

За прозорците и позитивните потоци енергия.

2011-11-26T17:01:00.001Z

Никак не обичам мръсни прозорци. Според моите теории те спират правилните енергийни потоци (ха!) и объркват всички чакри (ха! ха!).

Преди да се нанеса в жилището тук попитах агенцията дали ще измият прозорците, те казаха: Да, но само отвътре. На изумения ми полу-възмутен поглед отговорът беше, че прозорците отвън ги мие фирмата, която поддържа комплекса всеки 3 месеца. Тогава аз зачаках фирмата да дойде да ми отпуши енергийните потоци (ха! ха! ха!), а междувременно си купих пердета, които някак си да замажат положението.

С надежда и завист гледах съседните сгради, на които им миеха прозорците и как аурата на цялата сграда изведнъж светва (ех!) и така до миналата седмица, когато на нашата сграда се появи бележка, че най-после е дошъл редът на нашите чакри, пардон, прозорци.

Тази сутрин се събудих от странен шум!

И така два часа по-късно енергийните потоци в моя апартамент са възстановени!

Местим се

2011-11-25T09:41:00.001Z

Не аз, нито пък блогът. Мести се офисът. Кой каза, че промяната е лошо нещо? Тя е просто различно.

В онези моменти, в които сериозно си задавам въпроса защо ми трябваше да отида на другия край на света, все пак си повтарям, че дойдох, за да опитам нещо ново и отговорът е, че тук не мога да продължавам да живея така, както живеех в Лондон.

Ето това е промяната - да започнеш да живееш по нов начин и да виждаш нещата с наистина нови очи. Търпение. И всичко ще си дойде на мястото.

И като за последно от стария офис. Сградата Цар Салтан три месеца (без една седмица) по-късно.

Това също е Дубай

2011-11-24T14:00:00.000Z

Тук има паркове, дървета, птички и зеленина. Входът в парка се плаща и това е единственото място, на което човек понякога може да види работниците от строежите да се разхождат в единствения им почивен ден - петък. Работниците от строежите заслужават отделен разказ.

Дори официалният английски по табелите е понякога такъв. Театър-амфибия.

Понякога тук има облаци и тогава небето става ето такова.

Местните обожават владетелите си, до такава степен, че по повод на Деня на Емирствата (2.12.) украсяват всяко свободно пространство на колите си, къщите си, улиците с флагове, сърчица и портрети на шейховете.

Люцерна

2011-11-22T05:49:00.001Z

В супермаркета, сред многото други треви и салата (включително онази, която прилича на копър, но всъщност има стипчив вкус и сякаш е просто листа от ~~фехнел~~ резене, което аз има никак не харесвам) онзи ден, намерих и ето тази трева.

Според мен това си е баш люцерна, а според вас?

Българско червено

2011-11-21T15:53:00.001Z

Преди време в блога на Каролин, която е американка и живее в София, бях прочела, че едно от нещата, които са тайна за нея е как така всички жени в България имат един и същи червен цвят на косата.

От тогава, всеки път, когато видя жена с червена коса се сещам за този коментар. И мога да ви уверея, че поне за сега всяка дама с червена коса в чужбина се е оказала българка. И тази снимка от вчера го доказва. Няма да ви казвам как се казва, но е медицинска сестра в една от болниците тук. :)

Два месеца в пустинята

2011-11-06T07:14:00.000Z

Тази сграда е като цар Салтан - расте не с дни, а с часове.

Два месеца по-късно, вече имам и разрешително, за да си купувам алкохол. Разрешителното се издава от полицията, срещу около 30 паунда и куп други документи - копие на договора за наем на жилището, официалният ми трудов договор, регистриран в министерството на труда, заявление подписано от работодателя ми и декларация, че не съм мюсюлманка.

Животът ми тук по малко започва да става рутинен, което определно ми липсваше. Междувременно времето вече се разхлади и през деня е най-много около 34 градуса, а сутрин е около 25, което си е много приятно. Все пак сме в пустинята.

Тази неделя празнуваме Ейд или Ийд (Курбан Байрам), който е три дни и по този повод ни се събраха 5 почивни дни, днес е третият и вече не знам къде да се дяна. Може би все пак трябваше да отида до Оман. Оман е на 6 часа каране и много, от живеещите тук ходят често там на къмпинг или просто, за да сменят пейзажа.

Вчерашната ни програма включваше посещение в една от малкото отворени за туристи джамии, с лекция от Центъра за културно разбиране Шейх Мохамед, Музеят на Дубай и разходка из Бур Дубай.

Лекцията в джамията беше за петте фундамента на исляма - произнасянето, че има само един господ и че Мохамед е неговият пророк на земята; молитвата пет пъти на ден; задължителното даряване на 2,5% от годишния доход, за тези които могат да си го позволят; постенето и посещението на Мека. Показаха и ни обясниха как се молят, защо носят дрехите, които носят, какво представлява джамията и какво има в онзи черен куб в Мека.

В него няма нищо. Съвсем нищо. Историята на мястото в Мека, е че когато Адам и Ева били създадени те били разделени за малко. Абрахам казал на Адам да отиде на мястото, където днес стои Каабата и да го обиколи седем пъти и тогава, ще намери Ева.

Бур Дубай е старата част на Дубай, там където Дубай е започнал с ваденето на перли и безмитната търговия. Музеят на Дубай си заслужава да се види. Има пресъздадена улица, барабар с хората и дюкяните. Цяла бедуинска шатра и корабостроителница и лодка с ловци на перли. Не знам кога Тайд стига до Дубай, но музеят казва, че е ето така се е продавал Тайд в Дубай.

Бур Дубай сега.

И преди.

В Бур Дубай днес основно живеят индийски и пакистански работници, за това гледките са основно такива.

А пейзажът - такъв.

Червенo

2011-11-01T04:54:00.002Z

След толкова политика нещо съвсем за душата. Ученето на езици и разбирането на произхода на тази или онази дума помага повече от всичко останало за разбирането на хората и културата, употребяващи съответния език.

Думата червен произлиза от "червец", което е порода листни въшки (кошениль на руски), от която в миналото са били добивани естествени багрители в червено.
В някои славянски езици, месец юни (czerwiec на полски, červen на чешки, червень на украински, чэрвеня на белоруски) е получил названието си благодарение на същите въшки - просто това бил месецът, в който те се размножават.

Червонец, което означава златна монета, също има общ корен с червения цвят. Тези монети били правени от сплав на мед и злато и имали червен оттенък. В България и до сега на червеникавото злато му казват "руско".

На руски думата красный, която означава "червен" произхожда от красив, и започва да се използва вместо "червленный" през 15 - 16 век.

И за това преводното название на Красная площадь звучи толкова нелепо. Защото за руснаците площадът е красив, за много - той е червен, като цвета на болшевишката революция, което също се е оказва, че не е съвсем така. Защото червеният флаг е използван още по време на Парижката комуна през 1871.

Парламентарни избори 2013

2011-10-30T17:54:00.000Z

Ние (под ние визирам хората родени и израснали в България, без значение къде живеят в момента) не обичаме да ни е лесно. Обичаме да е трудно, да изобретяваме все по-находчиви начини да оцеляваме, да си доказваме на самите себе си, че можем още да търпим. Стискаме зъби, търпим, оцеляваме.

На мен ми се иска да живея, а не да оцелявам. Искам да живея на място, където министър-председателя не е пожарникар и не заблуждава хората. Искам министър-председател, който може да разчете счетоводен баланс и разбира от елементарни икономически и пазарни принципи.

Искам хората да не са зли, лумпенизирани и страхливи. Защото в момента има прекалено много такива - страхливи. Столичани в повече ли никой не гледа - ето такава е картинката в цялата страна. Във всяка община. Дори да искаш да си честен ще се намери кой да те смачка - я жена ти, я инвеститора и най-вече ти самия. Всеки един от нас. Някои ги е страх повече, други по-малко, трети даже не разбират, че живеят със страха да не изгубят и малкото, което имат.

И съм готова от сега да кажа какъв ще е резултатът на следващите избори. Меглена Кунева ще направи партия, ще дойде като новия спасител на бял кон, ще влезе в парламента със същите лица, които някога играеха с НДСВ, но няма да й стигнат гласовете за самостоятелно правителство и ще й се наложи коалиция с БСП. ДПС ще си останат трети, а ГЕРБ ще се срине до сегашното ниво на НДСВ. Вервайте ми.

А до тогава, в следващите две години очаквайте зима по-лоша и от жанвиденовата. Знаете ли, защо има толкова малко първокласници през тази година? Всичките, които тръгнаха тази есен на училище са "правени" през управлението на Жан Виденов...

По-малкото зло

2011-10-24T09:03:00.003+01:00

Айде, още малко за изборите.

Меглена Кунева направи невероятен резултат и шапка и свалям, и много жалко, че не стигна до балотаж. Наистина, но може би от самото начало ако г-жа Кунева, БСП, ДПС и всички останали толкова искаха да се противопоставят на статуквото на ББ и ГЕРБ, може би трябваше да преглътнат политиканстването и Меглена Кунева да беше издигната и подкрепена по друг начин.

Защото, тези които гласуваха за нея много вероятно е да не отидат да гласуват на втори тур, с което всъщност само ще помогнат цялата власт да отиде в ръцете на пожарникаря и държавата да продължава да затъва в полицейщина, бедност и простотия.

А има и друг вариант - на по-малкото зло.

Отиването на цялата власт в ръцете на управляващата партия ще им даде психологическото предимство да продължават да правят каквото си искат.

Аз избирам по-малкото зло отколкото просто да не отида да гласувам. И само се надявам всички останали да направят същото.

Да, иска ми се да не ми се налага да избирам между две злини, а между две по-добри алтернативи, но не винаги това е възможно. Get on with it!

Не разбирам

2011-10-23T19:01:00.000+01:00

Само някои неща, които сигурно никога няма да разбера от изборите:

- Как половината страна тъне в мизерия и безработица и кандидатът на управляващите събира 40% от вота?

- Защо телевизиите канят актьори, спортисти, поети да коментират резултатите от изборите?

- Как може кандидат за кмет на Пловдив да се появи по АНЦУГ, този на Варна небръснат, а Бойко да разказва преди края на изборния ден колко велика е неговата партия на живо по национална ефирна телевизия?

- Как ЦИК след толкова години се сети чак към края на деня днес да забрани традиционните класации?

Традиционните класации в деня на изборите

2011-10-23T13:55:00.002+01:00

След като преди няколко години беше забранено да се публикуват прогнози преди края на изборния ден, информационните агенции измислиха да ни забавляват с класации.
Едни мерят температурите и отчитат страшни жеги като за октомври, други изненадващо следят пазара на антикварни книги, трети правят музикални класации и са си поканили Христо Мутафчиев да коментира изборите...

Аз гласувах. Вилата на ~~посолството~~ генералното консулство е до сами плажа. Малка, бяла и спретната. След като си тръгнах си спомних, че не се подписах в списъка...

Завръщане

2011-10-22T18:19:00.000+01:00

Това с "връщането" в България или което и да било друго място са глупости. Човек се връща при някого или при нещо или заради нещо или някого, към нещо. За да се върнеш някъде трябва да има защо, трябва да знаеш къде отиваш. Самата дума предполага обръщане назад, към миналото, където ние всички сме научени от съвсем малки да гледаме, защото "ехеее, какви идеали, какви хора, какви ценности...", а пък сега... И т.н.

Аз никъде не искам да се връщам, аз искам да съм там където има полза от мен, където съм щастлива и където, когато се будя сутрин не се дразня постоянно от новините, например.

Аз не искам да гледам назад, а напред, искам да не се вторачвам в това, което е било, а в това, което може да е.

И стига с хленченето, по-добре идете да гласувате утре.

Още непреходна мода

2011-10-19T18:28:00.001+01:00

Жалко, че вече не пътувам с метрото. Сигурна съм, че колекцията ми щеше само да нараства...

Един месец в пустинята

2011-10-02T18:05:00.001+01:00

Това не е гараж или секс шоп, това е магазинът за алкохол. На вратата пише, че това е вход само за притежателите на червена карта (буквално). Това е предпоследната хартийка, която трябва да получа преди животът ми тук да е станал окончателно идеален.

За последните две седмици бях два пъти в Икеа. Това е последната (за сега!) партида рафтове и шкафове. Търся си мъж с дрелка да дойде да закачи шкафовете, защото всеки истински мъж трябва да има дрелка!

Книгите ми може да са по земята и съседите да ме гледат вечер, но пък плакатът ми е в рамка!

А вече мога и съвсем легално да карам тук!

Това е снимка на оная сграда, която се вижда от прозореца на офиса.

Така стоят нещата месец по-късно. Жегата вече не ми прави впечатление, нито пък влажността на въздуха. Липсва ми Лондон, приятелите ми, нормалният ритъм на живот, а не постоянното сглобяване не мебели и тичане по разни институции. но и това скоро ще приключи.

Непреходна мода

2011-09-27T05:25:00.001+01:00

Има някои неща, които не се подчиняват на законите на физиката и са напълно извън времево-пространствения континиум. Белите обувки в съчетание с черен панталон и ланец са едно от тях...

Разкази в картинки

2011-09-14T18:51:00.001+01:00

Така изглежда клавиатурата на новия ми лаптоп. Не че мога да пиша на арабски, но пък знае ли човек кога ще му се наложи...

100 и 1 полезни съвета. Съвет номер 99. Как да се обличаме като ходим в мола.

Типична картинка. Европейски (или северноамерикански) туристи зяпат местни хора.

По принцип не бива да се снимат местните, но аз тук снимах купола, а тези сами влязоха в кадър.

Най-малката бутилка табаско евър. На заден план е мини бутилка майонеза.

Кейт и Уилям във вариант юго-източна Азия.

Гледката от бюрото ми. Снимам всеки ден строежа и после ще навържа снимките. Не е толкова интересно, колкото Таур бридж, но пък има нещо ново всеки ден!

Индийски сладолед. Имаше много кардамом и шам фъстък.

Новата карта на дубайското метро. Зелената линия е от онзи ден.

Гледка от метрото.

Нашият офис е в подножието на Бурж Халифа.

И за финал: 65 кв. метра само за мен! И гости от време на време!

Пясък и климатици

2011-09-10T19:07:00.000+01:00

С поредното си ново заглавие, дами и господа, живото предаване продължава от Близкия изток. Това е първият ми Дубайски залез.Ще има още много.

Тук наистина е горещо. Ужасно горещо. Навън е толкова горещо, че просто не може да се стои и диша повече от минута. Но пък навсякъде има климатици. С тях, както и всичко друго на този свят, също се свиква.

Всичко е наопаки - когато трябва да притичаш от входа то таксито се събличаш, влизаш вътре и трябва да се облечеш, защото климатиците работят. Очилата ми се потят в кратките прибежки навън. Влагата е неописуема. Но пък в магазина има кашкавал, свестни маслини и българско сирене. И баклава.

Главната пътна артерия има седем платна във всяка посока (eat this Boyko and Plevnaliev!).
В трите минути, в които ми се наложи да мина пътя от офиса до Дубай Мол имах чувството, че се намирам в филм от бъдещето. Вратът ми всеки път се изкривява в опита ми да видя върха на Бурж Халифа.

Всяка промяна е добра, а тази със сигурност ще е за добро!

Спирт, спирит, Бъъгас и неговите трудови хора или Spirit of Burgas 2011

2011-08-16T08:39:00.000+01:00

Ирина се прибра в сряда, събуди се в четвъртък и реши, че ще отиде на Spirit of Burgas. Някои хора обаче го бяха решили това преди месеци и всички хотели в Бургас се радваха поне за ден на full capacity.

Палатка! Ако догодина ви се ходи на Spirit of Burgas, но няма къде да спите палатката е повече от идеален вариант. До самия фестивал сте, сутрин се събуждате на плажа, няма нужда да ходите надалеч и усещането за свобода е повече от приятно. Все пак през останалите 363 дни в годината спите между бетон.

Къмпингът беше до сами фестивалното градче, което си има и минусът от децибелите, но пък аз бях толкова изморена през първата нощ, че си сложих тапите в ушите и се събудих в 7.30 защото ме беше напекло в палатката. Душове имаше и организаторите можеше да се постараят и да ги почистват през трите дни, но това им остава пожелание за догодина. Водата е само студена, но навън е 35 градуса и студената вода помага да не се образуват опашки пред душовете.

Безопасно е! Ама повече от безопасно! Ако все пак сте си донесли лаптоп, айфон и всичките представители на семейство Apple има къде да ги оставите, но аз по принцип не знам какво правите тогава на фестивалът. По-добре си стойте вкъщи и се радвайте на електронното си семейство...

Минусите:
- организаторите можеше да окосят или поне по някакъв друг начин да почистят мястото за къмпинг от високата трева и трънака.
- никой не беше се замислил, че душовете имат нужда от почистване
- единият от младежите от охраната не си повдигаше главата да провери все пак какви хора с какви гривни влизат...
- децибелите от сцените
- в палатката напича в 7.30
- 150 лева - тридневен билет и билет за къмпинг.

Плюсовете:
- до сами фестивала сте и можете да се връщате, влизате и излизате колкото ви душа иска...
- на плажът за къмпинга няма никакви хора и има спасител
- атмосферата е спокойна и много дружелюбна, без да има каквито и да било пияни и агресивни индивиди
- изгревът
- няма тълпи, опасни струпвания на хора

За програмата и музиката ми е трудно да коментирам, но аз се забавлявах въпреки, че програмата в неделя ми дойде по-тежичка.

Като цяло съм готова да отида догодина пак, което определено означава, че съм прекарала добре.

За паметника

2011-06-21T11:07:00.002+01:00

Евала за гениалността и въображнието на този, който го изрисува. Реализацията само малко му куца. Паметникът на когото и да е, е все пак паметник, история и т.н.

Ако въпросният творец, на когото така гениално му е дошла идеята беше направил копие на паметника и го беше изрисувал него, аз щях да се усмихвам всеки път като минавам покрай него, не защото е паметник на Съветската армия, а заради чувството за хумор и умението да приемаме инакомислието. И дори бих казала, че мястото му е в музея. Банкси се подиграва по свой си начин с обществото във Великобритания, но не го прави върху Бъкингамския дворец или сградата на Скотланд Ярд.

По-малко омраза и повече реализъм. И да, крайно време е да спрем да се вземаме толкова на сериозно.

Баба Марта в Лондон

2011-03-20T13:43:00.000Z

Почти съм уверена, че няма цъфнало дърво в централен Лондон без
мартеници на него.

Натюрморт с две мандарини

2011-01-16T16:56:00.000Z

Лондон

2010-12-15T07:58:00.000Z

Има две неща, които никога няма да се уморя да харесвам в Лондон:
изгревите на Тауър Бридж са едно от тях.

Понякога ще идвам във съня ти...

2010-11-22T15:12:00.000Z

Тикви

2010-11-18T21:06:00.001Z

Всъщност това не е толкова за тиквите, а за това да покажа пазара в двора на църквата до нас всяка събота. Той е почти като кубратския пазар в сряда, почти защото прекупвачи няма и хората си продават тяхната си продуция, няма кебапчета и сергии с гащи.

Подобни пазари в Лондон са много популярни и почти всяко кметство гледа да има такъв. Обикновено на тях продават дребни производители и ферми. Неща от сорта на щастливи кокошки, дивеч (на нашия пазар има фазани, зайци, еленско), прясна риба, сирена, сезонни зеленчуци, тортички, пресни сокове и т.н. И всичко това от типа "домашно".

По-интересното е, че всичкото това понякога е по-евтино отколкото в големите вериги магазини. Аз например никога не бих си купила цяла кокошка, за да си направя супа, просто защото не мога да я изям, а в магазина не продават кокали за бульон и тук ме спасява моят пазар.

Зеленчуците са местни и не са опокаковани в хиляда торбичики и пластмасови чинийки. Честно казано аз предпочитам да платя 2 паунда повече, но поне да съм сигурна, че морковите ми не са пътували от Мароко или магданозът от Израел или Кения.

И тук идва и редът на тиквите. В България баба ми и съседката и гледат едни тикви, на които им казват декоративни. Е, дами и господа, същите тези декоративни тикви тук най-спокойно се готвят и ядат.

Ако сте били в Лондон най-вероятно сте чували за Бороу маркет. Ами няма да говоря за него. Той е туристическа аткракция, там местните хора ходят в събота рано сутрин веднъж в годината, когато искат да купят нещо наистина много специално.

И малко лирическо отклонение: всичси снимки са правени от мен на стар съветски Зенит. Да, да аз снимам на лентов фотоапарат. Да, все още произвеждат ленти за тях. Ами правя го, защото ми се струва по-истинско и защото ме кара за мисля какво и как снимам.

За мен

2010-10-04T21:55:00.000+01:00

Днес вдъхновена от примера на моя единствен, но пък иначе много забавен и мил, он-лайн приятел Иван, реших че трябва да напиша резюме "За мен". Това е най-безумното нещо, което съм писала от доста време, но то пък доведе до идеята да напиша списък с 20 неща, които не знаете за мен, а и по принцип не ви интересуват.

И така, правилата са следните: за всеки факт, който се окаже, че знаете за мен ще ви черпя по една бира. Или каквото там пиете. Ако фактите са повече от пет, то вие сте или Зорница, или сестра ми или майка ми. В такъв случай печелите голямата награда.

1. Обичам да ставам рано и не мога да спя до късно.
2. Имам сребърна лъжичка, която разнасям със себе си навсякъде, където съм се местила да живея през последните 10 години.
3. Обичам да мия чиниите, когато съм на гости, но не обичам да го правя вкъщи.
4. Мога да седя с часове да гледам пералнята как се върти и пере.
5. Никога не съм се целувала в киното.
6. Не мога да готвя ориз. В интерес на истината единственият човек, който може е баба ми.
7. Не мога да не закусвам и когато съм в България мога да карам само на банички и боза.
8. Спя от външната страна на леглото и на дясната си страна. Винаги.
9. Будилникът ми звъни тихичко и без да вибрира. Иначе се стряскам.
10. Обичам чисти прозорци и въобще обичам да чистя. И да гладя. Чаршафи най-вече.
11. Не мога да нося злато, защото винаги го губя.
12. Не си лягам без чаша вода до главата си.
13. Мога да гледам Влюбеният Шекспир поне още сто пъти, както и Служебный роман и Love Actually
14. Обичам да ми подаряват цветя. Без повод и с повод.
15. От 29 години най-много на три от рождените дни не съм се събуждала вкъщи.
16. Мога да живея само на супа и хляб с краве масло, печени чушки, домати и маслини, и сирене.
17. В гимназията обяснявах задачите по алгебра за едно контролно на Зорничка и тя изкара 6, а аз 4.
18. Обичам да гледам как някой спи и да слушам как диша, толкова колкото обичам да гледам как пералнята пере, т.е. много.
19. Имам само два чифта дънки.
20. Обичам яйцата на очи с рохък желтък.

А вашите мечти в какво се превърнаха?

2010-09-23T14:39:00.000+01:00

Днес пристигна поредното писмо от колега на тема „благодаря много и до скоро”. Писмото беше придружено с пост в блога на нашия отдел, който беше разсъждения тема ако работата ни заема по-голямата част от живота ни как може да не приемаме при сърце това, което правим.

На скоро с Йохана си говорихме, че на двайсет и няколко ни се струва, че цялата ни позитивна енергия, като че ли се излива в една черна дупка наречена работа. Че животът ни започва в 5, когато излизаме от офиса и само чакаме да стане събота и неделя.

Тази снимка по най-добрия начин илюстрира казаното: седят едни хора в един офис посред нощ...

Аз не съм от хората, които седят и мърморят и нещо не правят по въпроса. Аз харесвам работата си, защото тя ми дава да възможност да правя всичко останало. Много неправилен подход, знам.

И за това моите планове за бъдещето се променят всеки ден. Работата, която имам ми дава възможност да живея спокойно и да не се притеснявам за сметки, наеми, и т.н. Мога да пътувам, да снимам, да се занимавам с други интересни неща. И все пак усещането, че всеки ден преливам от пусто в празно и правя едни хора по-богати продължава да не ме напуска.

Ето това ми е проблема. Искам сигурност, но искам да има също смисъл от това, което правя. Явно няма идеален свят. Или пък може би има. Аз просто все още вървя към него.

Как да не обичаш такива приятели?

2010-09-20T12:29:00.000+01:00

Тя ми праща ето такива неща, които ме карат да се усмихвам шииирооооко на опашката в банката!

на стр. 13 има яхния с тиква и боб -леле :) ако се прибави и някой хляб с кимион аромата ще е убийствен :)

на 64 една кокошка със сладко от кайсии и др. интересни работи

Българска ваканция

2010-09-08T20:57:00.001+01:00

София, 14.08.2010, Голяма Богородица

2010-09-02T17:31:00.000+01:00

Онова за изхода от кризата нали си го знаете и сами...

За прането (отново)

2010-08-16T07:56:00.001+01:00

Мили хора, търсещи тук: "пране не гащи", "идеи за простори за пране под прозореца", и т.н. тук акива няма да намерите. Въпреки, че това е една страхотна идея за колекциониране на снимки. Мога като нищо да събера снимки на гащите на доста хора.

София

2010-08-16T07:46:00.000+01:00

София е пуста все едно тук живеят не повече от 200-300 хиляди.

Не си спомням да съм виждала толкова много туристи някога тук, дори на моменти ми се струва, че туристите са повече от местните.

Хората традиционно не се усмихват, продавачките традиционно са намусени и дори не искам да си мисля за хаоса на трафика в делничен ден около ЦУМ, площадът пред джамията и бул, Брюксел (това е онзи мост към летището).

Ирина и кокошката

2010-05-01T21:03:00.003+01:00

В живота на всяка жена, която не живее с майка си или свекърва си, и обича пилешка супа и фрикасе, неизменно един ден настъпва деня, в който тя се среща с кокошката. Или пилето. Няма кой знае каква разлика. Говоря не за друг човек от женски пол, с който не са си поделили нещо, а за обезглавения труп на онази птица, която се продава под формата най-често на бяло месо в магазина и в къщи е позната като фрикасе, супа, с ориз, с картофи и т.н.

След един доста нелицеприятен репортаж по ВВС аз реших, че повече бяло месо от магазина няма да ям. До тук добре. Лошо няма. Да стана без малко вегетарианка. Слава богу, до нас в двора на църквата в събота има пазар, където освен всичко останало продават и месо от щастливи кокошки, живели на свобода, прясно заколени. Труповете на щастливите кокошки обаче идват цели. С две крила, два крака и тежат повече от едно кило.

За какво го разказвам всичко това, ами за да се похваля, че разфасовах кокошка, която благополучно се превърна в супа.

Език

2010-04-29T21:20:00.002+01:00

Зюмбюл и люляк са двете най-благозвучни думи в българския език.

Говоря за неделя сутринта...

2010-04-25T22:20:00.001+01:00

18 месеца

2010-04-25T22:18:00.001+01:00

Ето така изглеждат (с малки изключения) 18 месеца културен живот.

Те се завръщат...

2010-04-21T22:45:00.001+01:00

България, такава каквато е

2010-04-17T20:11:00.004+01:00

Правило първо.

Най-важната част в жилището на българина е балконът. Без мазе може, но без балкон - никога.

Първото нещо, което майка ми пита за това или онова жилище е - има ли балкон? След това, пази боже да кажа не, тя пита “А къде си сушат прането?“

Терасата е всичко! Може да живееш на булевард България, под прозореца ти да минава целият трафик на София, обаче пак ще си сушиш гащите на балкона, така че да ги гледа половин София.

Терасата архитектът може и да я е правил с идеята да излезеш да си поемеш въздух или да погледаш трафика (това в случай, че живееш на булевард България), обаче българинът смята за свой дълг да я превърне в част от жилището си. Там през зимата биде съхранявано зелето и разни други неща, като например дървата за печката, колелото на детето, разни щайги и други неща, които никога не се знае кога ще ти потрябват.

Въпреки, че българите упорито си остъкляват балконите, архитектите упорите правят жилищни блокове с балкони. Явно има някаква скрита игра, кой все пак един ден ще надделее, за сега не е ясно.

Правило второ, неразривно свързано с балкона. Българинът обича прането му да съхне навън.

Сушилня ли? Абе, к`ва сушилня да хаби ток и да излиза всичко намачкано от нея. Навън! На слънце! Пък че половината град минава под балкона и че цялата мръсотия се вдига до нашия етаж, голяма работа.

Освен това, колите в България са повече от хората. Освен, че са повече, са и по-важни.

В България тротоари няма, пък и за какво са само да отнемат място от парцела за строителство, което иначе може да се използва за построяване на безумни жилищни кооперации с още по-безумни балкони, на които да се сушат нечии гащи.

Обаче хората упорито живеят там.

Има нещо в България, което я кара да си стои там ето малко повече от 1300 години вече. И не знам какво, но Вапцаров го е казал много добре.

ВЯРА

Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"

За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.

Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

2010-04-13T10:09:00.005+01:00

И после те завърта, сдъвква, поглъща и ти се иска да започнеш отначало, на чисто, с празен лист.

А те нещата са сякаш все същите и почти нищо не се променя. Докато ти не решиш, докато една сутрин удобното вече не е толкова удобно и всичко около теб те души.

Аз вече 9 години живея по пътищата. Опитала съм почти всичко, видях и преживях толкова много, оставях приятели и кръв ми капеше от сърцето. Минавах по няколко граници на ден, купувах си билет за влака и знаех, че на другия край някой ще ме чака.

На 20 си мислиш, че всичко и трагедия, че животът свършва с тази или онази случка. А той животът продължава и всяко прибиране в България е като да отвориш кашона със спомените и да извадиш от там снимки, стари билети, някакви други безумни неща.

Има неща, които цял живот ще са ми в главата - звукът от баскетболна топка върху асфалта в училищния двор, сухи пасти Балкан, слънчогледови семки, градския часовник, пазарът в сряда.

И така докато не намериш баланса между тук и там и докато не разбереш къде ти е мястото.

Българско

2010-02-21T11:51:00.002Z

Когато гледам такива неща или пък такива ми се иска никога да не бях живяла в чужбина. Никога да не бях разбирала какъв е "другият свят". Тогава щеше може би и да ми е по-лесно да се върна.

Една година по-късно

2009-11-01T13:51:00.001Z

Погледнах какво съм писала преди година, за да сe опитам да си спомня какво съм очаквала. Сега си спомням, че съвсем не ми се тръгваше. В БГ беше слънчево, топло, имаше печени чушки, тъкмо правихме лютеница и все още можеше да се ходе по сандали...

Всичко по реда на нещата обаче. Какво е една година по-късно? Мога да кажа, че съм финансово независима (е, татко ми плаща телефона все още в БГ, ама то това не се брои), успявам да си запълвам времето с какво ли не, само и само да не ми е скучно и самотно, грижа се повече за това какво ям и колко се движа и въобще като цяло съм направо почти за пример. По принцип не мрънкам, само понякога и само на определени хора и като цяло възприемам себе си като здравомислещ, позитивен интроверт. Да ми се ненарадва човек чак!

Какво ми се случва напоследък. Бях в България за 3 седмици през лятото и освен, че времето беше хубаво, имах рожден ден и ядох печени чушки до пръсване, разбрах че някак си всичките ми приятели са станали на почти 30 или 30 и малко и вече живеем във периода, който някога се казваше „като порасна”.

Този период се характеризира най-вече с това, че няма нищо общо с онова „като порасна”, той е по-скоро „в какво се превръщат мечтите”. Искаше ми се да снимам всяко едно лице и стар познат, които срещнах и да сложа до тези снимки стари такива. Някак си осъзнаването, че това е животът, ми дойде прекалено изведнъж.

Иначе Лоднон продължава да е все така впечатляващ и интересен. Има безкрайно много неща, които знам че ще ми липсват или неща, за които не разбирам защо и у нас не може да са така. Ето например басейнът, в който ходя се управлява от публично-частно партньорство. Това не е просто фитнес център, а страхотен спортен комплекс със стадион, зали, басейн и т.н. на който скъпите фитнес вериги могат само да завидят. Цените са просто смешни, петъците са безплатно плуване за всички, а в четвъртък има безплатно плуване за жени...

Бях болна от някакъв грип, не съм сигурна дали беше свински или не, но пък ме тръшна много бързо и ми беше доста зле цяла седмица. Във връзка с това, че в БГ в момента се шири истерия, тук на сайта на NHS, което е местният вариант на здравната каса има ежедневни новости за това какво да правим в случай на грипни симптоми. Първото и най-важно – стойти се в къщи, второ обаждаш се на един номер там си говориш с един лекар и той ти дава номерче, с което пращаш познат до най-близката поликлиника да ти вземе Тамифлу. Може и он-лайн в случай, че не ти работи телефонът... Толкова. Без истерии и без прекалени викове. А, да и Тамфлу се раздава безплатно...

Други новости от моето ежедневие, е че ходя на курс по актьорско майсторство. Ей така, за душата. И защото мисля, че от подобен род упражнения има какво да се научи, като умение да се поставиш на нечие друго място, а и най-малкото – добро място е за срещане на интересни хора.

Освен тов курсът по актьорско майсторство е за мен като групова терапия. Хората са най-различни – от такива като мен работещи сериозна скучна работа, през няколко момичета втори курс Английска филология, Право, Икономика и т.н. до няколко журналисти, писатели, продуценти, безработни, обмислящи промяна в живота си. А курсът е като групова терепия понеже правим най- безумни неща, точно както децата си играят и се преструват. Първата часта на курса беше работа с образи. Трябваше да си измислим някакъв образ и надграждахме на него – измисляхме му минало, планове, характер и т.н.. Втората част на курса започва тази седмица и тя е работа с текст и диалози, когато ще трябва от текста да извадим характера на героя и да построим образ.

За зимния семестър мисля дали да не се запиша на режисура или пък може би на курс по фотография.

И сега знам какво си мислите, но и аз самата не знам отговора на въпроса дали искам да оставам повече тук. Има две неща, които могат да ме накарат да остана – да намеря мъжа на живота си или да остана в същия отдел където работя , но с по-висока заплата. И двете са с вероятност 50 на 50 или ще се случат или – не. Ако не се случат, поемам към София, където ще си търся работа, която да е свързана с финансови анализи, оценки и т.н. Не че нещо, но това е добре платена работа, която знам как да върша. Ако ми стискаше щях да отида да преподавам английски и икономика в Кубрат, да пиша за нещата от живота и да работя с деца. Обаче на мен не ми стиска.

И все пак това също е вариант. При това съвсем не лош. Поне ща знам, че наистина правя нещо, а не просто преливам от пусто в празно, като помагам на едни богати хора да станат още по-богати...

Надявам се да не сте болни и да не ви е обзела паниката на свинския грип.

За десерт - ето това виждам по пътя зя работа всеки ден - снимката е правена с древния Зенит на татко на истинска лента :)

Целувки,

Ежедневни такива

2009-10-05T15:05:00.000+01:00

Все си избирам работодатели с трудни имена... или с такива, които не говорят кой знае колко на хората.

Я колко по-лесно би било да бъда учител например, или някаква друга професия, традиционна такава. Не че нещо, но на баба ми като я питат какво работя, ще и е по-лесно да обясни. Тя в момента само казва, че не знае точно и че е свързано с финанси. И че получавам хубава заплата. Ама съм далеч.

Ох, това далеч.

Междувременно съм болна. Снима ми се. Днес, освен това, започва курсът по акт. майсторство. Навън вали. За първи път тази есен.

Градинарят за пореден път ми оскуба магданоза и копъра.

В събота преключва сезонът в Глобус. Ще ми липсва. Имам и покана за финалното парти - темата е Лятото на любовта. Като че ли първият костюм, който ми идва на ум е този на презевратив. Пошло, знам.

В стаята ми всяка седмица се появяват нов цвят гладиоли. Сама си ги купувам, не че някой се е влюбил безпаметно и ми ги подарява постоянно.

Гледам снимките от само преди месец и все едно е било преди сто години.

Трябва да започна да взимам едни решения... Колко лоша граматика има само в това изречение!

А докато решението бъде взето, той животът продължава...

Да откраднеш от нечие щастие

2009-09-03T08:20:00.000+01:00

"Ако можех да имам едно
магазинче със две полички ,
бих продавал ... познайте какво ?
- Надежда ! Надежда за всички ."
Джани Родари, Продавач на надежда

Това правих три дни. Седях си кротко и можеше дори и да не говоря. Просто седиш и гледаш как едни хора някак си са намерили начин да се обичат - той обича нея заедно с кучето и всички бурканчета и шишенца за подправки и пръстена на крака, тя обича него и казва, че на втория ден е била сигурна, че няма да има друг, никога вече.
Той има нейното име татуирано на ръката си, а тя се радва, когато той й подарява ютия за Осми март.
Тя обича него и това я е направило по-силна и свободна от всякога.

А аз съм просто щастлива, че познавам и двамата и те са като продавача от магазинчето с две полички...

От трън, та на глог

2009-07-06T11:26:00.000+01:00

Само това мога да кажа за изборните резултати. Толкова са озверели явно хората, че в типично наш си стил отиваме и гласуваме за "човека от народа".

Само че аз този филм за своите скромни 27 години съм го гледала няколко пъти вече. Мине не мине 4 години и току се появи някой месия на бял кон. То не бе Симеон, не бе Волен, сега пък Бойко. Обаче някак си все никой не може да разбере, че единствените, които гласуват "за" някоя от партиите са твърдият електорат на ДПС и БСП.
Всички останали гласуват против статуквото и без значение кой е актуалният месия (Бойко, Симеон, Костов, Волен и т.н.).

Иначе изборите в Лондон протекоха мирно и тихо, въпреки опашката пред Посолството на Република България.
Заслужаваше си чакането, за само 40 минути човек може да се запознае с целия колорит на нашата малка, но изключително интересна нация.

На опашката имаше представители от всеки тип:
- мъж около педесетте, бял потник, джапанки, златен ланец, златен пръстен, маникюр на кутрето, къси гащи (този беше особено кул понеже неговите къси гащи бяха с емблема на Челси и съвсем в тон с ключодържателя - разбира се също с емблема на Челси).
- подтип на по-горния представител, в добавка мазна коса и двудневна брада - говори шумно за това къде е бил, какво е видял, колко е било чисто,колко са работни всички там, псува "зелките" и е патриот! Знае 2 и 200. Около него отегчената публика само кима и си мисли как да се измъкне.
- момчета отдавна излезли от пубертата, но никога не пораснали особено, за да разберат, че анцугът Адидас не е моден аксесоар, а дреха за спорт. Отдалеч по великолепната им фигура личи, че анцугът никога не е бил използван по предназначение.
- подтип на горния вид от женски пол. Вместо анцуг се наблюдава клин + пола, което е малко по-естетичен вариант от горния. Коса- болезнено руса или изкусително гарваново черна. Говорят шумно, упътват всички и споделят последни клюки от българската общност, докато усилено димят с безбандеролените си цигари в лицето на всички на около.
- представител на Българския Сити клуб - с лека досада оглежда останалите пезант на опашката, вади последен модел Блекбъри и усилено имитира бурна дейност като нещо пише, трие и скролва нагоре надолу, докато всъщност преглежда фейсбук статусите на останалите лъскави представители на българското вип общество на Острова
- баба с внуче, дъвчещо cornish pastry, поради липса на вафли Мура

Жалко, че не отидох до другите две секции, които бяха разкрити в двата български склад-магазина. Там даже ми е бедна фантазията какъв колорит е било. Да беше жив дядо Вазов или Каравелов щяха да се умилят от картинката: свободният син (дъщерите не са имали право да гласуват по онова време), чака на опашка пред ХоРеМага да гласува за едно по-светло бъдеще, за една НОВА България.

Както и да е. Беше забавно и се радвам, че за първи път от както гласувам имаше такава опашка пред избирателна секция. Аз оставам в очакване на новия месия след 4 години.

Дела без документи

2009-06-19T09:03:00.000+01:00

Поради излишък на време днес и практически празен офис, вие получавате едно дълго и обстоятелно писмо на тема Как прекарах първата половина на 2009.

Понеже вече почти не си спомням какви съм ги къдрила през април и май искам само да кажа, че от както дойде пролетта прекарвам изключително много време със себе си, което от една страна е хубаво, но от друга може да ме превърне в завършен егоист. Поне за сега на нас (това на мен с мен самата) ни е много добре :).

Други неща, които ме се случиха междувременно:
Мама и татко дойдоха и си отидоха и това беше добре :).

Отидох на места, на които още не бях ходила. Заведoх татко на мач (по принцип бащите водят децата си на мачове, но това е една друга тема). Напазарувахме, разходихме се, снимахме се на всяко възможно място и общо взето бяхме като истински туристи. Междувременно открих за себе си класическата музика и си напазарувах билети за концерти за половин година напред.

Всичко по реда на нещата.

Случайно попаднах на концерт на Младежкия симфоничен оркестър на Венецуела Симон Боливар, който е дирижиран от един страхотен 28 годишен диригент Густаво Дудамел. Какво толкова може да има в един симфоничен оркестър? Ами всичко особено, когато става дума за този оркестър.

Мaлко история: преди трийсеттина години Хосе Антонио Абреу намира начин как да опази децата от "лошите" райoни да не са на улицата под влияние на престъпност, наркотици и т.н. Начина, който измисля е да им даде инструменти, да ги обедини в оркестър и по този начин да им даде възможност да се докоснат до класическата музика.
35 години по-кьсно във Венецуела има 55 детски оркестъра, 270 музикални центъра и повече от 250 000 деца са били част от "Системата" (Еl Sistema).

Но не това е от значение. По-важна е много простата идея, че оркестърът е преди всичко място, където хората са заедно, където децата се учат да се изслушват и да уважават другия. Някъде бях чела, че "Ти знаеш да свириш добре, сам когато знаеш как да свириш в хармония с другите.".

90% от децата в оркестрите идват от бедни семейства и са т.нар. деца в риск. Най-добрите от тях са събрани в Младежкия оркестър Симон Боливар.
Това са 180 деца на по 15-22 години, които идват от Латинска Америка, място на хора с огромни сърца и любов към музиката и танците. Диригентът им, Густаво Дудамел, е 28 годишен, дете чудо, сам "продукт" на същата тази система, който не просто дирижира, а изживява всяка нота.

Забравете за сериозните лица на диригенти със побелели коси. Резултатът от 2 часа концерт беше, че тези деца накараха лондончани да танцуват, ръкопляскат и плачат, както никой не може да ги накара! Аз самата не исках да си тръгна от залата.
За да видите за какво иде реч, ето ви видео:

В резултат на този концерт, аз осъзнах, че класическата музика е много повече от цигулки и ръкомахащ диригент. Класическата музика е преживяване и тя расказва истории.И понеже не ми беше достатъчен този концерт, реших да отида до Гьотеборг, където Густаво Дудамел дирижира Гьотеборгския симфоничен оркестър и много удобно имаше концерт в събота.

Концертът беше Реквием на Верди. Не е най-жизнеутвърждаващата творба, но пък това не е от значение. Един от солистите беше Юлиян Константинов, което направи любопитството ми двойно и така се оказах в Гьотеборг на класически концерт, съвсем сама (нали казах, че прекарвам много време със себе си).
Аз мога да чета ноти, но от музика разбирам до толкова, че мога да кажа, това ми харесва, това - не. Що се отнася до мен - аз на моменти седях на ръба на стола и исках някак си ако може да се отлепя то пода и да се нося с музиката. Хората стояха и ръкопляскаха 15 минути. Солистите и Густаво Дудамел се връщаха 5 или 6 пъти на сцената. А тишината по време на концерта беше такава, че аз на моменти ме беше страх да дишам.

Иначе Гьотеборг е едно изключително спокойно място, с много добре възпитани, мили хора, които са просто толкова спокойни и доволни от живота, че нищо не може да им наруши равновесието. Това, което ми направи най-голямо впечатление, е че хората там приемат толкова спокойно всичко и имат огромно уважение към личното пространство на другия.

Преди концерта имаше представяне на новия сезон, на който Г. Дудамел пристигна с една от онези много стари коли, следван от духовата музика :). Ако това се случваше в Лондон, той щеше да е обграден от полиция, щеше да има велика навалица, хората щяха да са зад ограждения. А там всичко беше сякаш толкова нормално и естествено. И публиката го посрещна сякаш той е съседа от горния етаж, който те виждат всеки ден и с който си пият ракията (или каквото там пият в Швеция) и бият на табла от време на време.

Като казах табла. Успях да видя Светът е голям и спасение дебне от всякъде. Много носталгичен и добър филм. С добра история в него. Облаче ле бяло и още хубава музика от Стефан Вълдобрев. След филма имаше въпроси към Стефан Командарев, който е режисьор на филма.

Освен това миналата седмица бях на среща и концерт с друг композитор, който пише филмова музика - Джордж Фентън - негова е музиката към филма Да срещнеш Ерик, който в момента трябва да е по кината.

Сякаш скачам от едно към друго, нали? Всъщност не. Всички тези хора имат няколко общи неща. Фактът, че са творци е само един от тях.

Това, което никога няма да видите освен ако не присъствате на интервю или не поговорите лично с тях, е че те са изключително обикновени хора. Истински, които нито се имат за велики нито се вземат прекалено на сериозно. Те просто правят това, което обичат, могат и това, в което вярват.

Никак не обичам някой да ме поучава. Аз се имам за достатъчно умна, за да не ми дават предъвкани истини. Също така, мисля че повечето хора са също толкова умни колкото и аз самата, за да ги поучава някой и да се хранят с предъвкани неща. За това тези хора в последно време ми направиха толкова силно впечатление, защото те правят истински неща.

Мисля, че фактът, че живеем в пластмасов свят трябва да ни е достатьчен, за да не се храним и с пластмасова култура.

Други неща, които ме занимават в момента са волонтьорстването в театър Глобус, куцам, защото си мислех, че спортът е полезен и разтегнах сухожилие на ходилото си, което оздравява за 2-3 месеца, нищо работа като си помисли човек.

Снимам, чета и чакам да стане август месец, за да се прибера в къщи.

Хубава събота и неделя и се надявам жегата да не ви мори прекалено :)

И.

Добрата новина

2009-06-16T10:11:00.001+01:00

Ами добрата новина е че лятото дойде и до Лондон.
Аз намерих нова интересна личност, с която да прекарвам времето си от време на време, с която ми е интересно и комфортно.
Понякога, когато стоя късно вечер на Южния бряг и гледам залязващото слънце в 10 вечерта сякаш за 10 секунди се връщам обратно в Москва, в която разходките посред белите нощи бяха едно от безумните ни удоволствия.
Продължавам да снимам.
Списъкът с книги расте и расте.
Прочетох За мишките и хората.

Всъщност исках да разкажа за Деня на Сам. Денят на Сам е рожденият ден на човека, който е инициирал възраждането на театър Глобус и повторното му построяване на брега на Темза. Новият Глобус сам по себе е много специално и интересно място. Той е построен почти на мястото на един друг театър от времето на Елизабет I - The Bear Garden.

Построен е по същата технология, по която се предполага, че са строили по времето на Шекспир. Предполага се, защото в Лондон и околностите има много малко останали сгради от онова време. И нито един театър.

Всичко, което се знае за това какви точно са били театрите по онова време се знае от карти на Лондон, на които те са изобразени. От картинките на картите се съди на колко етажа са били, колко са били високи и широки. Всичко, което е останало от тези театри са основите на Розата (друг театър от времето на Шекспир) и малък ъгъл от театър, за който са почти сигурни че е Глобус (останалото лежи под една грозна сграда от време на Джордж Трети, но тя няма как да бъде съборена). Освен това се е съхранил договора със стротеля на Розата и една скица на един холандец, който е нарисувал сцената на Лебедът (да, да, друг театър).

Толкова. Повече не се знае.

Това което в момента представлява Глобус е както каза един от строителите му е "нашето най-добро предположение". Единствените модерни технологии в Новия Глобус са лампите, които само имитират дневна светлина и не се използват по време на спектаклите; пожарната инсталация (пожарната безопасност в тази страна е равна на мания), асансьор за инвалиди, който е много хитро скрит зад сцената и една камера и няколко микрофона, които позволяват на актьорите зад сцената да знаят какво става.

Толкова. Никакви други модерни технологии в самия театър.

Освен това Глобус не е просто музей или една странна сграда на Южния бряг. Глобус има център за обучение - на деца, на актьори, на всеки, който му е интересно да знае повече за Шекспир. Има музей и изследователски център с голяма библиотека. Но най-важното, е че Глобус е жив театьр, в който всеки ден от април до октомври се играят спектакли.

Та думата ми беше за Деня на Сам. Отплеснах се да говоря за други неща.
На 12 июни всяка година Центърът за обучение организира един ден с безплатни лекции за всичко свързано с театъра - за това как е бил построен, как се прави музика за него, как се играе на почти кръгла сцена с две големи колони, които пречат на зрителите да те виждат през цялото време и т.н.

Най-голямата ми радост беше, че почти нямаше туристи. И две неща ми напрвиха силно впечатление - хората бяха дошли да се забавляват, но и сьщо да научат нещо ново.

А второ беше едно семейство с дете, което беше явно болно от една от онези болести, при които, единствено можеш да дишаш сам... Семейството беше от още три деца, майка и баща. Не видях и не чух някой да измрънка или пък някой да ги зяпа. Всичко беше толкова спокойно и естествено. На другия ден те бяха на вечерното представление на Ромео и Жулиета... И се сетих за едно интервю, в което майка на такова дете в България обясняваше, че те са като всички други семейства.

Иначе театърът за мен винаги е бил много вълшебно място, но това е една друга тема.

Ако някога сте в Лондон отидете да видите спектакъл в Глобус. Наистина няма по-добро място да видите Шекспир на сцената, за която той е писал.

Повече за театъра има на неговия сайт.

Айде вече да спрем с мръсотията, а?

2009-06-04T11:06:00.000+01:00

Рано тази сутрин моя милост реши да упражни правото си на глас и гласува за представители на Европ. парламент от Великобритания.

Защо реших че няма да гласувам за представители от България? Честно? Ами не мисля че гласът ми ще бъде използван по най-разумния начин.

Ако гражданското ми съзнание ми позволяваше въобще да не гласувам на изборите за национален парламент, със сигурност нямаше да отида да гласувам. Но все пак ще се наложи да избера по-малкото зло.

И като заговорих за по-малкото зло. Не разбирам, ама на наистина не разбирам хората, които пишат за "мръсните комунисти", "продажния Станишев", БСП и ДПС като чума, Бойко като най-голямото зло.

Хора, много ви се моля да се опомните... Вярно, че никой от днешните политици не е цвете за мирисане, но защо не разбирам аз вместо да ми разказвате за това как държавата била продадена, тройната коалиция ни е довела до национална катастрофа и т.н. не вземете пък малко по-позитивно да ми кажете какво толкова има в платформата на Синята коалиция/Бойко/ДПС/БСП/който-и-да-е друг, което ви кара да гласувате ЗА тях, а не ПРОТИВ всички останали, както се опитват не малко число хора да ме убедят.

Аз като ходя да гласувам, гласувам ЗА, а не ПРОТИВ всички останали.

И факта, че на почти всички избори (за изключение едни местни) съм гласувала за БСП да не ме прави, продажна/необразована/мекере/и всичко останало, което се пише в по разните блогове и вестници? Със сигурност - не.

Айде вече да спрем с мръсотията, а?

disclaimer: И това почти със сигурност е последният път, в който пиша за политика.

Развлекателни

2009-05-28T20:51:00.000+01:00

Айде и аз да се позабавлявам с това как хората попадат на това прекрасно място.
В случай, че се върнете, моля, обърнете внимание на следното:

снимки на щъркел, който яде жаба - щъркелите ядат жаби само в читанките, не и в действителния живот

риболов с парашут - не става... ще изплашите рибата като цопнете (евентуално) в гьола

магазин за народа лондон - ми пробвайте Tesco, Morrison's, ASDA. Аз лично предпочитам Sainsbury's

сбъдват ли се най-невероятните мечти - това е my personal favourite. Сбъдват се. Аз вярвам.

коя кредитна карта най-върви в лондон - тази с неограничен лимит

константинов волейбол - няма да играе в мачовете с Куба. И така както е тръгнало си мисля, че се върна по-скоро заради идеята и не за дълго

глобус малък цена метро - лев и пейсе

времето в алмати - е винаги хубаво

moite badeshti planove sa4inenie za 4 klas - верно, че пиша като третокласник, ама чак пък...

british airways-колко багаж да се носи - колкото можете да носите, но не повече от 25 кг

Здрав дух...

2009-05-21T07:30:00.000+01:00

задобрявам с бързи темпове!
Целта е да стигна до Canary Wharf и обратно:

View Larger Map

Наш`та система 4-4-2

2009-05-16T23:46:00.000+01:00

Футбол ли? Национален отбор ли? Грънци!

Знаете ли кога ще имаме свестен отбор, когато всяка събота сутрин можем да видим подобна гледка в някой парк.

Това са деца - момчета и момичета. Най-малките бяха на видима възраст 4-5 години. Тренират футбол, безплатно, в парка... Исках да се види колко са много, та за това снимката е от далеч...

Да сбъдваш мечтите си

2009-04-04T23:47:00.000+01:00

Кога стана април, бе Господи?

Имам толкова много за разказване: Мароко, Португалия, театър Глобус, работа, снимки, нови идеи, ВИП Брадър (само не ме сочете с пръст :))и т.н.

Мароко

Ами перипетии имаше много, като за начало тази, че Евгений не получи виза, за което разбира се разбрахме един ден преди да тръгнем. И се отправихме чисто женска компания, което не беше никак даже зле, но беше изключително забавно да гледам физиономията на младежа, който ни даде колата под наем. Сто пъти повтори да сме внимавали. Явно по тия ширини не виждат често женска компания да се мота насам натам.

Какво видяхме: ами всичко без пустинята. И как успяхме за една седмица дори аз не разбрах. Без са бързаме и съвсем без да си даваме зор минахме по почти цялото крайбрежие.

Маршрутът беше: Маракеш, Сафи , Ел Джадида, Рабат, Фес, Мекнес, Казабланка, Маракеш (има най-красивото летище, което някога съм виждала!).

From Morocco

Сега един месец по-късно мога да кажа, че нещото което ме впечатли най-много беше невероятната култура, която имат тия хора и то не заради туристите, а заради самите себе си. Всяка вечер на площада се събират най-различни хора и има всякакви забавления: направи-си-сам мини голф, разказвачи на истории (на арабски разбира се), музиканти и разбира се храна – много храна. И това го правят заради самите тях: така и не разбрах какво разказват, но пеят и танцуват с такъв кеф, че им завидях от все сърце. Не се учудвам, че ние живеем със стериотипа за Мароко като една страна като от приказките... Дори си ги представих как са спирали керваните и вечер около тях са се събирали местните хора да слушат истории и разкази за други места – новини и актуални предавания дето се вика.

Освен това видяхме невероятни римски мозайки напълно съхранени и непипнати.

From Morocco

И щъркели, щъркели, щъркели... Кой да се сети, че те ходят там да зимуват. Аз си мислех, че като ги няма у нас щъркелите, те само отиват някъде на топло, ядът жаби там и си идват през март. Оказва се обаче, че такива аматьори орнитолози като мен е по-добре да не си отварят устата, че стават за смях :). Точно така както вият гнезда у нас, така и вият гнезда в Мароко, излюпват си малките и летят при нас, защото предполагам, че те не обичат много жегата. Малките щъркели са много смешни – приличат на чапли в интерес на истината и са съвсем бели. Освен това видях на едно място толкова много щъркили колкото не съм виждала сигурно в живота си. На всеки клон – щъркел, на всяко минаре – щъркел.

From Morocco

Това е на кратко... Аз от тази седмица прекарана там останах с усещането за много цвят, слънце и гостоприемни хора.

From Morocco

Лисабон

Беше за малко и случайно. Ходих на една конференция за уикенда и както става в такива ситуации от града видях само летището, но бяхме от другата старана на реката и имаше невероятна гледка към самия град. Искаме се да се върна – струва ми се изключително доброжелателно и хубаво място. А и беше 25 градуса, което се е направо лято през март по моите стандарти :).

Театър Глобус

Понеже все се чудя какво да правя и къде да срещам нови хора (я каква съм станала :)) реших, че малко волонтьорство няма да ми дойде зле и сега ще късам билетчета в театъра на Шекспир :). Това разбира се не е оригиналният театър, но е точно такъв какъвто е във филма Влюбеният Шекспир и усещането е просто невероятно да си там. Още по-интересно е обаче зад сцената, а и останалите хора, които са доброволци там – има най-различни пенсионери, студенти, работещи, млади, стари, повечето жени и по-малко мъже, но всички много интересни хора. И така Ирина ще съчетава много полезното с още по-приятното и ще преодолява страха си от непознати хора.

Тази седмица Лондон беше под обсада за няколко дни заради Самита на Г20. Но обсадата не беше най-интересното. Най-интересното бяха работещите в Ситито, които вкупом в сряда отидоха по дънки на работа, за да не бъдат разпознати от протестиращите срещу финансовата криза и алчните банкери :). Същото беше и в нашия офис – дънки, тениски, абе радост! Все едно е уикенд и сякаш хората бяха по-свободни и по-спокойни. Тълпата, която обикновено върви срещу мен рано сутрин към Ситито беше все по дънки – един нямаше с костюм. Охраната беше по-сериозна от всякога в офиса, но пък иначе всичко се размина мирно и тихо. Аз ги видях протестиращите от далеч... вървяха си и носеха едно огромно умряло канарче :) (частта на Лондон, където са офисите на най-големите банки се казва Заливът на канарчето :)). Радост голяма :).

Беше ме налегнала по едно време една такава неопределеност и депресия, че работата ми не е достатъчно креативна и цялата ми велика енергия не може да бъде оползотворена, но то какво няма да го налегне депресия човек с този климат тук: дъжд, вятър, намусени и бързащи хора.

Дори беше започнало да ми писва от Лондон – колкото и невероятен град да е, с всички огромни възможности и интересни неща за правене, в един момент ти се струва, че те изяжда и че си сам, и че всички са заети най-вече със себе си. Този път спасението дойде от урока по български народни танци! Аз нали ви казвах, че тук има всичко. Толкова добре не си бях изкарвала отдавна и както винаги най-доброто бяха хората, всички без един българи, повечето на моите години и живееще в Лондон от по 4-5-6 години и всеки с неговата си история. Момчето и момичето, които водеха урока събират носии и си ги носят навсякъде със себе си, танцуват така че земята се тресе и не мислят да се прибират. На тях и тук им е добре- не им трябва абсурда на милата ни татковина.

Като заговорих за милата татковина сега ще си помислите, че говоря глупости обаче, нещото което ми действа много позитивно е ВИП Брадър. Сериозно. Знам, че са простотии, знам, че преиграват, знам ги всички тия истории. Но пък ми действа толкова позитивно не защото събират пари за детски площадки, а защото тия хора, които са толкова различни и навън едва ли ще си говорят или пък срещнат иначе (как го виждате Ицо Хазарта от Ъпсурт да се радва на Софи Маринова и Азис, а?) се оказва, че все пак могат да се търпят един друг, да се забавляват и да работят заедно. Хайде сега решете задачката ако всички станем една идея по-търпими и започнем да работим за общата идея, не защото ни плащат, а защото всички ще живеем по-добре. И никакво гледане в паницата на другите, моля ви се. Що не може всички да забравим за малко да гледаме другите и да се оплакваме и да правим все пак нещо? Е, тогава шъ съ опрайм... А не като завиждаме, или сме лоши.

Днес по радиото пуснаха запис от новини от времето на референдума за някаква нова конституция (ще да е било през 50те – 60те). Имаше разказ за милия роден Кубрат, как в този слънчев ден, по новите улици на китния Лудогорски град хората гласуват и от Димитровград (градът на младежта) една жена разказваше, че е го е строила тя този град и иска да живее в по-добро място. И ми стано едно мило... Искам хората да си спомнят, че са добри. И аз понеже съм млада, наивна и глупава вярвам, че това ще се случи рано или късно.

Защо писмото се казва Да сбъдваш мечтите си?

Ами бях в Мароко, ще видя U2 на Уембли, имам фотоапарат, купих си и ipod, пътувам, правя това което искам и сякаш все не ми е достатъчно. Искам още – искам да мога да рисувам, искам да впрегна креативната си енергия в нещо, искам да правя смислени неща, искам да построя летен лагер и да впрегна в него креативната енергия на всички мои приятели.

А междувременно животът продължава да си върви тихо и спокойно :).

From Spring in London

Надявам се и вие да сбъдвате мечтите се.

Целувки и хубав уикенд,

И.

Денят, в който Бойко* победи Борис**

2009-02-02T09:54:00.000Z

Извънредни новини!

И заваля сняг... тихо кротко и цяла нощ... вчера грееше слънце и в Гринуич беше красив пролетен ден,

From Tower Hamlets to Greenwich walk

а тази сутрин като отворих прозореца видях това:

From The day London stood still

Толкова се зарадвах на снега и ми стана едно хубаво, леко, бяло, красиво, абе поезия!

С бодра крачка тръгнах към метрото, за да разбера, че няма автобуси. Викам си, „Е, да му мислят тия дето ходят на работа с автобус...”. Слизам на платформата, а там един народ, народ народ... С надежда поглеждам към таблото, а там пише, че следващият влак е след 5 минути. След 30 секунди бодър глас ни обяснява как метро няма и няма и да има и да си ходим в къщи... Аз обаче решена да отида на работа тръгвам към друга станция на метрото. Не би! И там няма метро...

Навън има точно 10 см сняг (е може и да е малко повече), мокър и се топи... Не работи нищо. Цялата страна е в шок и ужас.

Довечера очаквам Бойко по централните новини , да излезе и да каже колко по е пич от кмета на Лондон! В София има снегорини и те даже работят! Бойко не спира българската икономика, а Борис Джонсън не просто икономиката на Лондон спря ами и световната! Мога да си представя колко нещастни банкери от Ситито не са стигнали на работа днес.

Отивам да правя снежен човек на двора тъй като така и няма как да стигна до офиса днес... Т.е. не работя :).

*Бойко Борисов – кмет на град София, столица на милата ни Родина с население малко над 1 милион души

**Борис Джонсън – кмет на Лондон, столица на Великобритания с население доста над 8 милиона и на 16 място в света по брой на население

Гопод има...

2009-01-12T20:39:00.000Z

... и той внася кисело зеле в Англия. Ако до сега съм се чудела на кого да се моля от днес нататък моят идол е Богът на Киселото Зеле, а неговият храм е Българският Магазин в Стратфорд!

След дълги празници, ходене напред назад и постоянни гости. Днес пуснах три перални пране, размразих кокалите останали от новогодишните пържоли и с трепет извадих Зелката от хладилника! Ако никога не сте били в чужбина за повече от месец без сирене, кисело мляко, маслини, баница, боза и най-вече без кисело зеле на фурна сигурно няма да ме разберете.

Не е истина просто какво зеле стана, като добавим и бобът към него – няма по-голямо щастие!

Стига за моите кулинарни изиски (такава дума на български май няма, а?). Малко новини и актуални предавания по реда на нещата.

Коледа

...прекарах в Брюксел, с Иван и Джери (моите миналогодишни колеги, които не бях виждала от лятото насам, и които искрено ми липсваха). Това си беше една доста нетрадиционна Коледа погледната от една страна, но пък от друга сигурно всичко си беше в реда на нещата ако се има предвид, че Коледа е време за хората, които обичаме, а също така за тези, които имат нужда от нас. От гледна точка на шумният купон, пържолите и многото алкохол, тази Коледа беше много далеч от представите ми за Коледа, която е време за чудеса и време, в което небето се отваря и такива разни неща. Но пък Иван и Джери са сред най-добрите ми приятели, така че прекарахме 5 дни така че да си омръзнем за дълго :). В Брюксел нищо ново освен, че се чуваше навсякъде българска реч и по сравнение с Лондон си е просто мъртвило.

Традиционно беше и посетен онзи-бар-дето-така-и-не-му-научих името, в който хората танцуват по масите. Буквално и съвсем сериозно. И аз танцувах там:). Основната причина, че мястото е толкова малко, че освен да се покатериш на масата друг вариант за танцуване няма.

Снимки от Брюксел тук:

Нова година

...имах гости от Москва: Наташа, Алиса и Саша, които също много обичам, и които са просто идеалните гости: могат да се грижат сами за себе си, никой нямо претенции за нищо и освен това толкова сме свикнали един с друг, че никой на никого за нищо не се обижда.

С тях беше една седмица радостни разходки из Лондон и снимки на най-невероятни места, а също така постоянно ядене... ако Лоднон беше някой по-малък град сигурно щяхме да сме обиколили всички ресторанти. Такова плюскане отдавна не помня :) постоянно имаше някой гладен.

Снимки от Нова година тук:

Бъдещи планове

... купих билетите за Мароко! Заминаваме от 18 до 25 с Евгений и Йохана. Ако негово величество КАТ ми разреши да взема международна книжка може и кола под наем да си вземем там. Просто сънувам вече палми, море, ментов чай и Маракеш, Казабланка и Фес...

... да е жив и здрав същият Господ дето внася киселото зеле, той внася и листи за баница “Тракийски”. Та с негова помощ беше направена и баница с късмети за Нова година, от която ми се панда: да скоча с парашут :). Страшен късмет! От на баба баницата ми се паднала къщата, което също не е лошо. Така че в близко време не се предвижда смяна на работата и местожителството.

... много дългосрочни планове: искам да поживея в Ню Йорк. За година, не повече, но много искам! Само там не съм живяла от местата а-ла световна столица. Токио не се брои. Там не искам да ходя. :)

Други новини

... купих си фотоапарат. И даже не просто фотоапарат, а Фотоапаратът! Никога не съм знаела, че усещането да си купиш нещо толково желано е толкова хубаво. За първи път в живота ми мога да си позволя сама да си купя нещо толкова скъпо, и о боже, колко хубаво е усещането. Колкото и материалистично да звучи, парите са важни. Не най-важното, но все пак важни. Те правят животът ни много по-комфортен и спокоен и притежаването им е приятно. Макар, че те не могат да ни купят много неща.

Тестови снимки с великото нещо #

Като заговорих за покупки. Финансова криза казвате имало. Има дръжки! По Коледа и Нова Година беше НЕ-ВЪЗ-МОЖ-НО да се рамине човек по главните направления за пазаруване. Магазините бяха претъпкани с народ и всички купуват и купуват! Освен това забравете ако някога сте си мислели, че в България има намаления. Всички магазини (ама наистина всички) бяха намалили ВСИЧКО в тях поне наполовина: дънки GAP от 40 на 9,50 лири, маратонки куча марка от естествена кожа – 10 лири, риза MANGO 10 лири, сукман за офиса пак там 30 лири, червени пантофки от естествена кожа куча марка за пътуването до Мароко – 10 лири! И как да не пазарува човек! В един момент се ужасих дори от самата себе си дето не ходя по магазини и не пазарувам дрехи просто така... за по-сигурно кредитната карта сега седи в къщи, а дебитната карта има ограничение за това колко мога да похарча на ден.

Работата

... върви добре. В момента бих казала, че сме доста заети понеже изведнъж всички се сетиха че трябва да работят... Уча се да правя сама бази данни, трудно ми е, ходя в седем и половина и си тръгвам в шест и половина, но мисля че се справям добре или поне много ми се иска да е така.

Хвалят ме, но имам да уча наиститна още много и много неща.

Продължавам да обожавам Лондон и сигурно трябва да седна да напиша едно доста по-дълго писма а-ла съчинение в 3 клас: Защо обичам Лондон.

Надявам се да сте прекарали Коледа и Нова Година в добра компания. Да сте посрещнали Новата година с нови надежди и нови сили, по-добри и по-позитивни от преди. Пожелавам ви през новата година да сте живи и здрави и да вярвате, че чудесата ще се случат имено на вас. Освен това искам да знаете, че вие наистина заслужавате да имате най-доброто. Никой не може да решава за вас освен вие самите.

Целувки и много успешна година,

И.

Животът на острова, на който никога не се знае какво ще е времето

2008-11-17T08:31:00.001Z

Добре дошли в новото издание на моите приключения, които поне за следващите година-две ще са от Лондон.
Даже не знам от къде да започна...
Заминаването и пристигането
След кратка, но ефективна истерия на летище София, изваждане на няколко килограма багаж и една бутилка вино аз седях в самолета на British Airways, билетът за който струваше почти колкото този на low-cost компаниите, така че ако решите да летите за Лондон проверете все пак. 30 евро отгоре си струва, особена ако както се казва „сте си надмогнали на масрафа” J.
Летях аз и си мислех, че май избързах да тръгвам тъй като разрешителното ми за работа все още беше някъде по пътя... Явно шестото ми чувство не ме беше излъгало. Цялата история е прекалено сложна и объркана и за това съвсем на кратко: всичко, ама всичко, което можеше да се обърка и да забави получаването на моите документи се обърка и забави... Англия е страната с най-великата бюрокрация в света и не защото не са доброжелателни или нещо такова, а просто защото има правила и те трябва да се спазват.
За правилата: за всяко нещо тук има правило как да се използва, кое копче да натиснеш и какво точно ще стане ако не го натиснеш в определения момент. За неща които могат да бъдат обяснени с три думи, се пишат по три изречения. Аз като типичен представител на източна Европа знам, че за много неща там от където идвам няма нужда от обяснение. Те просто се случват. Или просто всички ги знаят (или поне могат да си ги обяснят). Или ако не ги знаят след няколко проби и грешки ще ги разберат. Не и тук... Тук всички трябва да знаят и ако не си прочел трите страници, шрифт 8 с правата и задълженията си, проблемът си е лично твой. Та редът ми идва малко в повече... или поне ми идваше от начало. Сега като отида в магазина с интерес чета дългите етикети, включително и на морковите и картофите, на които пише как точно да се готвят...
И тъй като бях нелегален източноевропейски емигрант през първите 3 седмици реших да правя точно това, което всеки източноевропеец попаднал в Лондон би правил: разглеждах забележителности! И тук е мястото да отбележа, че Лондон е невероятен, великолепен, пъстър, жив и много много интересен град. Тук има всичко и за всеки: безкрайно количество улични пазари (биопродукти, дрехи втора употреби, ръчно изработени неща, най-различна улична храна – мексиканска, тайландска, индиийска, китайска, италианска, сандвичи всичко винаги съвсем прясно и винаги интересно на вкус – храната заслужава отделно внимание), магазини на всички възможни марки, невероятни паркове, страхотни истински пъбове и всичко, което можете и не можете да си представите.
През първите 2-3 седмици се чувствах все едно съм влязла в телевизора. Когато седях в един парк и гледах как английски дечица в униформи играеха физическо, по улицата мина един червен автобус, до мен дойде катеричка да провери какво ям и н този момент просто ми се искаше да изкрещя от щастие, че съм в Лондон и всичко това се случва на мен J. Знам че звучи малко пресилено, но си беше така. Сега вече свикнах J. Почти.
За парковете: големи, зелени, подредени, с катерички, патици, гълъби и други най-различни представители на местната фауна, които вместо да бягат от хората идват и си просят храна (ама разбира се, че е забранено да се хранят. И съвсем правилно помислихте, че на огромна табела е обяснено защо именно не трябва да се хранят животните). Освен това парковете вечер се затварят и заключват. Освен това всяко място, което не е застроено е превърнато в тревна площ, която гордо носи названието парк. Много често, особено в Ситито, това е просто една полянка с пет пейки, три дървета и фонтанче, и аз бих го нарекла просто зелена площ, ама не, то си е парк или най-малкото градина. Паркинги над земята няма. Всички коли са прибрани под земята, а и честно казано в центъра освен автобуси и таксита е малко вероятно да бъде забелязана обикновена кола. Просто защото влизането в центъра струва 7 паунда, а паркинга поне 10 на час... Намерили са хората решението на въпроса с трафика... Като заговорих за трафика:
За транспорта: Лондон има най-заетото, най-дългото и най-скъпото метро в света. Което освен всичко останало и постоянно е в ремонт. Ви-на-ги. Как може в Москва влаковете да вървят през 40 секунди, никога нищо да не се чупи, почти никога хората да не скачат под релсите, а тук всеки ден това да се случва поне по два пъти. Много е нормално събота и неделя да не работи цяло разклонение (като тази седмица точно това, което да ходи от нас до центъра). Но като цяло метрото е читаво... макар че в центъра автобусът или ходенето пеш понякога е за предпочитане. Особено стимулиращо за ходене пеш действа цената на билета. Ако не си купиш безконтактна карта (Oyster) еднопосочен билет за метрото струва 3 паунда... с безконтактната карта е 1,50.
Аз ходя на работа с метрото месечната карта за 1-2 зона (център и там където живея аз) на метрото и всички автобуси, които ходят в тази зона е почти 100 паунда. Стигам за 30 минути от врата до врата и всяка сутрин минавам пеш по Лондонския мост, заедно с огромната тълпа, която отива на работа в Ситито.
За работата: работя в PricewaterhouseCoopers (ПрайсуотърхаусКупърс). Много общо казано, това е фирма, която извършва финансови и други професионални услуги: одит, консултиране, данъчни консултации и т.н. Това е съвсем просто казано, защото фирмата е огромна и се занимава с много неща, които са нацелени като цяло към това да направят бизнеса на нашите клиенти още по-успешен.
Аз работя в отдел, който е вътрешен и глобален за самата фирма и се казва Информация (Global Information). Всеки месец ние събираме данни за дейността на всяка наша фирма по света (с кого са работили, какво са правили, колко печелба е получена от това), обработваме ги и публикуваме най-различни отчети.
Работата е интересна и много различна от всичко, което съм правила до сега, тъй като се налага да уча много за това как се организират огромни количества информация (понякога работя с ексел документи с по 10-15 хиляди реда), как се свързват различни данни в една обща база данни, ексел скоро ще ми стане като втора природа.
Хората, с които работя, както и цялата организация на работа е просто невероятна и като нищо друго до сега. Имам човек, което отговаря за мен за това уча ли, какво уча, как се справям с работата. Винаги ми се обръща внимание и обяснява, дори когато всички са много заети. Когато започнах ми беше показано всяко едно нещо във фирмата, на вътрешния портал има информация за всичко: от това колко точно ми е заплатата и колко още дни отпуска имам, през това на какви курсове съм ходила и какво трябва да науча на началния етап във фирмата до това къде какви отстъпки мога да ползвам като служител...
Заплатата ми е напълно прилична и достойна, така че нито ще гладувам, нито ще се лишавам от каквото и да било. Като заговорих за пари:
За магазините: както вече казах: тук има всичко. Дори има български магазин, в който освен продукти от първа необходимост за всеки българин – сирене, кашкавал, лютеница и шпеков салам има даже български цигари J. Аз ходя в супермаркета, който е на 10 минути от вкъщи веднъж в седмицата и задължително със списък. Иначе лошо ми се пише. Само щандът с ориза е с поне 10 вида ориз. Тук има толкова неща, които не съм опитвала преди, че всеки път ми се иска да си купя още и още нещо J. За сега се контролирам, но пък си и угаждам с нещо ново и интересно всяка седмица.
За цените: да, тук наистина е по-скъпо отколкото в континентална Европа, но пък за местните стандарти не е скъпо. Дори бих казала, че ако не обръщам внимание, че цените са в лири някои неща като отношение към моята заплата са по-евтини отколкото вкъщи... Тук пазарувам за цяла седмица за около 16 – 20 лири – пресни зеленчуци, месо, риба и вино... С тази сума, като пропорция от заплатата, която бих получавала у дома едва ли щях да пазарувам по този начин.
Къде живея: живея в къща на два етажа с двор и зелена английска полянка. Дворът е точно толкова голям, колкото да се паркират две коли една зад друга, така че не е кой знае какво, но пък за барбекю през лятото и да си сушим прането става J. Моята стая е сравнително голяма, с двойно легло, бюро и много голям вграден гардероб. На долния етаж има кухня с всекидневна – диван, телевизор, маса за хранене. Имаме си всичко: телевизия, интернетът само временно не работи L, пералня, микровълнова печка, и т.н. идаже дъска за гладене J. Съквартирантите: украйнка, която работи в Royal Bank of Scotland, туркиня, която работи в HSBC (банка) и индиец, който работи в националния комитет на AIESEC. Живеем спокойно, разумно и просто J.
За живота като цяло: в Лондон винаги има какво да се прави. И винаги може да се намери какво да се прави без пари. Отделен е въпросът, че не винаги имам компания, но предполагам, че това е до време. По-лошото обаче е, че на мен и сама ми е добре и че не умирам някой да ми мърмори тук не ми се ходи, онова не ми се прави... Само дето трябва да си намеря компания, за да отида да пробвам някой от китайските ресторанти и въобще компания да пробвам всичката най-разнообразна храна J.
Наистина се чувствам добре, даже май отдавна не съм се чувствала толкова спокойна. Битовите ми въпроси са (почти) решени – трябва да си подпишем договора за къщата най-после тази седмица. Скоро ще започна да получавам и нормално заплатата си, така че животът ще си дойде напълно на мястото след Нова година.
Като казах Нова година, аз ще съм в Лондон за Коледа и Нова година и ще се радвам да не съм сама. Така че ако все още се чудите какво да правите – пишете, ще се радвам да ми дойдете на гости.
Утре е понеделник, така че успешна седмица на всички.
Целувки от Лондон,
И.

Ден съвсем не първи

2008-10-12T22:36:00.000+01:00

Къщата вече прилича окончателно на място за живеене.

И за да получите нагледно обяснение за какво ставаше дума, когато казах, че всичко е подредено:

Съжалявам за качеството, но с Nokia 2630 - толкова.
Успешна седмица и целувки!
:)

Ден първи

2008-10-09T17:53:00.000+01:00

В един момент просто ми идваше да изкрещя от радост, че съм в Лондон.
Може би редът ми идва малко в повече.

В парка имаше деца на видима възраст 5-6 години, които имаха физическо. Всички бяха в униформи. Не чух никой да говори на по-висок глас от необходимото. Децата се състезаваха в някаква игра, в която след като единият отбор победи те дори не се и зарадваха... Паркът, в който се провеждаше часът по физическо беше едно от най-старите гробища на Лондон (Bunhill Fields), където са погребани Данил Дефо и няколко Кромуелци.

Катеричките вместо да се плашат дойдоха при мен да ми разглеждат слушалките, сигурно си мислеха, че стават за ядене.

Тревата навсякъде е зелена и равна. Съвсем сериозно.

В Лондон също има ремонти, но прах и кал по улиците като по някакво чудо няма. Мисля, че това е резултат най-вече от това, че са прекалено отговорни.

Всички са луди да бъдат "зелени", "органични", "природъобразни", но не си изключват лампите и компютрите и всичко е опаковано в хиляда торбички, пликчета и боклукът не се събира разделно.

Такива табели, толкова подробни, ама за точно такива като мен, никъде не бях виждала. В източна Европа повечето неща нямат нужда от обяснение защо и как се случват. Просто всички си знаят. Тук обаче даже фактът, че се сменят някакви тръби изисква обяснение to the general public защо аджеба, ги сменяме ние тия тръби и нарушаваме покоя на мирните поданици на Нейно Величество. (причината в същност, е че видите ли тия тръби са там от времето на Кралица Виктория... Е, как не са се изтровили тия хора досега не разбирам?).

Краят на лятото

2008-10-07T20:53:00.000+01:00

Добре дошли!
С ново зъглавие аз съм си общо взето все същата. С тази разлика, че този път ще се старая да пиша често и кратко. За живота на Острова, в Лондон, за мен и всичко, което ми се случва.

Ще ми липсват: сиренето, сутрешния блок на БТВ, новините на БНТ (и двете ги има он-лайн, ама...), доматите, печените чушки, да чувам български около себе си, разстоянията, цените, чувството на сигурност и спокойствие.

За нещата от живота. За нещата от живота в емиграция.

Аз съм българче...

2008-08-26T13:20:00.000+01:00

Няма такъв филм! Няма такива хора и такова отношение!

Аз всъщност какво ли се възмущавам... не съм била там и със сигурност не знам цялата истина, но това което знам и видях, че някак си всички се занимават с всичко с друго освен да играят - то не бе снимки, изпращания, интервюта, пресконференции.

От цялата тая работа ми се плаче. Нищо повече. Що за хора сме? Защо не можем да си кажем в очите истината? Защо няма кой да поеме отговорност? Защо всеки гледа как да излъже другия?

Е, как да вярваш и да се бориш? За какво? Аз искам тук да живея и тук да давам всичко от себе си.

Кога станахме толкова абсурдни и зли? Защо станахме такива? Аз като ходех на училище ме учеха да не лъжа и да казвам истината. Учеха ме да помагам на другите, да се боря без да ходя по чуждите глави.

Напълно ги разбирам всички, които казват, че живеем в Абсурдистан и продължавам да се възхищавам, дълбоко уважавам и искренно обичам всеки, който въпреки абсурда, в който живеем не се предава и се опитва да промени нещо.

Имам чувството, че сме почти стигнали дъното на окончателния разпад на ценности и ценностна система или сме на много правилен на път за там. И не знам аз ли съм прекалена оптимистка, но "болните" да се борят с абсурда ще спасят страната: онези които тренират деца и ги учат да се борят и да побеждават, онези които организират Знаме на мира, онези които учат на любов към Родината, онези които не спират да се опитват, онези които не се предават, онези които строят и дават малко повече отколкото получават.

Знам колко много боли да се изправиш след като много силно са те препънали, след като видиш как се руши това, за което си се борил, след като видиш, че хората с които си работил имат нужда от теб. Боли всяка част от теб, но пък аз съм свикнала да получавам това, за което се боря. И съм свикнала да не предавам себе си и ценностите си.

Моето желание за рождения ми ден е да станем по-добри и по-честни, да не се предаваме и да се борим, но без злоба и обиди, а просто защото вярваме. Аз искам по-добро бъдеще за страната си. Не искам нищо за себе си. Искам хората да си повярват, че могат да променят и направят реалност онази България, в която на всички ни се иска да живеем...

Новини и актуални предавания

2008-08-16T23:46:00.000+01:00

Не съм писала от два месеца :)

Та реших, че е време да си наваксам. Не съм писала по няколко причини, но най-вече може би заради това, че съм в България :), но всичко по реда на нещата.

Последно писах за Загреб и честно казано много-много не съм пътувала след това. Само ако не броим едно ходене за уикенда до Истанбул, Прага, Виена и Ротердам. Това са ми обичайните дестинации, така че нищо ново.

Може би само това, че пътуването в Турция за пореден път ме накара да разбера колко много го обожавам този град: хората, звуците, миризмите - всичко!

Най-интересното е може би това, че пътуването до България ми отне почти 24 часа и че през последната си седмица в AIESEC всеки ден спях на различно място. Имам предвид и различна държава... съвсем сериозно.

Тъй като човекът, който ще поеме от мен позицията на регионален координатор е от Колумбия (казва се Хуан Карлос), той е почти персона нон грата в Европа, трябваше да направим една невероятна гимнастика за получаване на виза, но важното е че той все пак успя да стигне до Европа и аз все пак успях да го видя лично :).

Та тъй като Хуан Карлос го нямаше в Европа в момент, в който имахме среща за президентите на всички AIESEC страни наложи аз да го замествам в това мероприятие, на което между другото беше домакин PricewaterhouseCoopers в Прага.

Та какво се изискваше да направя:

- да си тръгна от Ротердам
- да прекарам нощта на летището във Виена (не ми е за първи път, но този път срещнах една особено интересна особа, която живее на летището! Съвсем сериозно... жената беше на вид интелигентна и без псих.отклонения. Говореше руски и криво-ляво английски, имаше си куфар и приличаше на пътник като мн, до момента в който не дойде да ми каже, че пейката на която аз седя е нейното място за спане. И като казвам нейното тя го подчерта доста дебело. Аз отначало онемях, после помислих, че не съм разбрала, но в крайна сметка след седмица, когато летяхме обратно тя отново си беше там...)
- на сутринта да стигна до Будапеща (3 часа с автобус)
- да си събера багажа, да го преместя в офиса
- да отпътувам на следващия ден сутринта за Прага
- да проведа три важни срещи (едната беше за спонсорство от 17 хил. евро - трябва ли да казвам, че ролучихме спонсорството :))
- да се видя за последно (е, поне до Коледа) с Иван (моят Директор за Централна и източна Европа)
- да остана две нощи в Прага
- след това да стана в 4 сутринта
- да стигна до Будапеща в 2 следобяд
- да си взема багажа от офиса
- да си хвана автобуса в 18.00 за България
- сутринта в 7 да хвана автобуса от София за Русе
- около 2 следобяд да съм в Русе от където мама ме прибра до Кубрат, с което моята една година пътешествия, странствания, и невероятни приключения с AIESEC завършиха

За това как се чувствам, че AIESEC го няма:
ами отначало ми липсваха много Джери и най-вече Иван, това са хората, с които работих и живях 13 месеца, които знаеха всичко за мен и с които обожавам просто да се забавлявам и говоря... Липсваше ми и работата - постоянното тичане, пътуване, десетките писма на ден, срещи, хора... Но пък сам доволна от работата, която успях да свърша за 13 месеца: парите от спонсорства скочиха двойно, добавиха се 4 нови партньора, оставихме оперативен резерв за 12 месеца (ние нямахме за 1 когато запачнахме) и нашият регион е даван за пример на всички.

Сега 2 месеца по-късно мога да кажа, че съм доволна, че ме чака нещо много по-различно от тук нататък. Аз разбрах със сигурност, че има много страхотни неща за вършене и в "сериозния" свят. Много неща, които на мен би ми се искало да променя, много неща над които би ми се искало да работя.

Имам доста време да обимисля всичко, да сложа всичко на мястото му, да чета.

Какво следва от тук нататък:
В момента съм в Кубрат до Октомври, когато трябва да получа най-после разрешението си за работа за Англия (явно не съм аз една такава, която иска да работи там :)).

Заминавам за Англия, за да работя за PricewaterhouseCoopers (PwC) като бизнес аналитик в отдел, който са казва Global Information and Thoughtleadership.

Офисът се намира в самия център на Лондон, на гърба на галерията за модерно изкувство Тейт, на 5 минути от тетър Глобус и на 2 минути от където е сниман Хари Потър и финалните сцени на Мисията невъзможна :).
Още малко за работата: ще работя в отдел, който е глобален, т.е. това е отдел, който работи с и за всички офиси на PwС по целия свят. Ще се занимавам със съставянето и анализа на отчети за това как PwC е работил с определена фирма по целия свят. С думи прости: ако да речем Кока-Кола е сключила договор с PwC PwC да обслужва всеки офис на Кока-Кола независимо къде се намира (Кока-Кола България да бъде одитирина или консултирана от PwC България), то всичката тази информация в коя държава какво и било направено и какъв е резултатът се събира на едно място и се обработва именно в Global Information.

Що се отнася до Thoughtleadership (това идея си нямам как ще звучи на нормален български) там работата е подобна, но това е отделът, който се занимава с подготовката на Световния икономически форум в Давос, което означава, че ако всички върви по план може и да попадна в Давос на зима :).

И последно за работата: никога не съм планирала или мислила, че ще работя и живея в Лондон, но пък самитя факт, че PwC плати билета ми за интервюто, след това цял ден прекараха с мен в разговори, показване на офиса и околностите, запознаване с екипа и т.н. и като за капак промениха работата малко, за да пасне точно на това, което мога да правя най-добре ме впечатли особено силно.

Мисля да остана около година и половина - две, а след това каквото сабя покаже :). До тогава все още чакам разрешителното си, мори ме жегата и си почивам активно в Кубрат.

А и напоследък: станала съм страшен Олимпийски фен, изучавам сайта на Олимпийското движение, пиша писма до олимпийското студио БНТ най-редовно, знам наизуст програмата на Олимпиадата и най-вече се вълнувам от идеали и хубави моменти :)) Както обикновено :)). Златният медал на Румяна Нейкова и това какъв рев изрева тя на финала чак и мен просълзиха. Освен това си пожелах аз да имам нервите на Пламен Константинов да няма дори и намек от нападки към когото и да било днес на летището...

Моите най-сърдечни поздрави за лятната ви отпуска! :)

Браво!

2008-08-16T22:23:00.000+01:00

Други думи просто не ми идват! Може би "благодаря":

На Явор Янакиев, че се зарадва все пак на медала :)
На Мария Гроздева и Таню Киряков за позитивния настрой след финалите и желанието да бъдат и в Лондон.
На Румяна Нейкова, за това че не се предаде.
На Пламен Константинов, за това че и намек нямаше от обвинения или обиди на летището.
На Ивет Лалова, че се бори.
На всеки български спортист, който демонстрира олимпийската философия на "радостта от усилието, образователната стойност на добрия пример и уважението към универсалните фундаментални етически принципи" *.

Тези хора са моят положителен пример, не заради медалите или постиженията, а заради това как са стигнали до тях. И на мен ми се иска да приличам на тях.

Това според мен е ролята на Олимпийските игри: не само медалите и фантастичните рекорди, а позитивният пример във всяко проявление: отношение към загубата, отношение към съперниците, самораздаването, желанието да се бориеш до край.

*Олимпийска харта, Фундаментални принципи на олимпизма, пар. 1

Да плачеш или да се смееш? :)

2008-08-14T08:22:00.000+01:00

Русским друзьям посвещаеться :) Взято от сюда

Константинов, волейбол, Олимпиада и надежди

2008-08-12T20:52:00.000+01:00

Отначало ми беше тревожно и любопитно, сега ми е просто мъчно ако истината е тази описана днес в повечето вестници.

Защото аз обичам, когато наш отбор печели, обичам нашите отбори дори когато не печелят, но дават всичко от себе си.

Защото Човек и Капитан като Пламен Константинов трябва да бъде в Пекин и да играе с отбора.

Защото Олимпиадата е мястото за отборен дух, чисти емоции, мястото да дадеш всичко от себе си.

Аз вярвам, че Пламен Константинов ще се върне и играе. Просто вярвам, защото ми се иска да не бъда черногледа, защото вярвам, че само увереността и положителните емоции, а не типично българското мърморене кой е виновен и кой не, кой колко е лош ще върнат Константинов в Пекин.

12 месеца, 9 дни и 19 държави по-късно

2008-06-01T11:23:00.000+01:00

Правилно! Минаха точно 12 месеца и 9 дни от както се преместих. За сега без равносметки, но мога да кажа, че не съжалявам за нито един ден от тези 374...

Какво се случи от април насам. Последно ви оставих на това, че бях в Бишкек.

След много премеждия, за да получа виза за Казахстан и когато това все пак се случи в ранна пролетна утрин вече седях в маршрутката Бишкек –Алмати. Нищо особенно поне докато не стигнахме границата J, а как изглежда тя можете да видите в ето тук. На границата чичкото шофьор казва всички да си свалят багажа и пешком през границата... аз почти възмутена и нищо неразбираща защо така, нарамвам една голяма раница, една малка раница и още една чанта. За времето от Москва до Алмати багажът ми вече беше станал огромен... Картини, албуми, шоколади, ракия, подаръци и други полезни и безполезни неща... Минавам стотина метра и отивам на паспортен контрол. Такива с визи като мен почти нямаше, да не кажа съвсем нямаше. Чичкото (той май беше даже на моите години ама както и да е) полицай ме изгледа от горе до долу, излезе от будката, за да види колко багаж аджеба нося и след 3 минути мълчание, най-после проговори: Девушка, а куда вы? Аз невъзмутимо: В Алма-ату! И что вы в Среднеи Азии делаете? Путешествую! (Че какво друго има да се прави в Средна Азия...) Той май много-много не ми повярва, ама ако му бях казала с какво наистина се занимавам и от къде идвам той можеше съвсем да не повярва... След като ме погледна с поглед казващ най-вече Ама ти не си добре! Той заяви: Смелая девушка – одна по Средней Азии... Сложи ми печат в паспорта и аз доволна се върнах в маршрутката, за да продължим нататък.

Пътят не беше нищо особено – степи степи степи... Имаше по едно време едни ждрела, едни хълмове, едно чудо красота, но за около час.

За Алма-ата: престигнах сигурно на най-голямата автогара, на която съм била в живота си! Толкова автобуси на едно място не съм виждала никога! Имаше поне стотина автобуса, ако не и повече. Мая, която ме посрещна каза, че има и по-голяма автогара... Алма-ата е изкуствено строен град, в подножието на планината Тау, от това че е изкуствено строен естествено следва, че всички улица са разчертани с пергел и под прав ъгъл J, което прави ориентирането изключително лесно. Алма-ати сигурно е най-зеленият голям град, който съм виждала: отстрани на всяка улица има първо канал, после зелен пояс и чак след това тротоар. Хора обаче по улиците почти нямаше... за това пък имаше портрети на Назарбаев. Навсякъде, големи и малки, но задължително с мъдри мисли J.

Благодарение на Зоя, която е майката на Зори J, разбрах, че в Алма-ати за всичко си има улица: улица да си наемеш квартира (може и за час, може и за една година), улица с гледачки (гледат на всичко: боб, камъчета, коран, каквото има...). Зоя и Ваньо ме заведоха да ям конско месо и шашлык (ама разбира се, че агнешки J имаше и свински, но свинско и тук има J).

Имайки предвид много малкото време което прекарах в Алма-ати успях да видя и няколко приятели, които не съм виждала от 3-4 години J, така че пътуването беше изключително интересно J.

И за къде мислите че летях от Алма-ати? Правилно! Истанбул. Моите пътища винаги водят до там J. Мехмет, моят верен безплатен хотел, приятел и просто прекрасен човек (и между другото вице-президент в AIESEC Турция, който живее на върха на един хълм в района на Бешикташ от където се вижда моретоJ) беше организирал две срещи, с евентуални спонсори, за инициативата ни в Централна Азия (търсим спонсори, които да финансират позиция за координатор за региона, който да се занимава с развитието на AIESEC в Централна Азия и Кавказ). Срещите минаха добре, като изклюим това, че не можах да стигна до в къщи за уикенда, тъй като едната среща я пренесоха от петък на понеделник и се наложи да остана. Аз бях толкова изморена, че бях готова да си нарамя целия багаж и да се прибера, но реших все пак, че до Кубрат винаги ще стигна, а уикенд в Истанбул може и скоро пак да няма.

Слава богу, че останах! Така добре не си бях почивала отдавна! Заведоха ме на островите на Истанбул (Princess Islands на английски, Adalar на турскиJ). Е, такава красота и спокойствие няма! На най-големия остров няма коли – само велосипеди и файтони. И удоволствието струва 5 лири отиване и връщане с корабчето J. Колелото за 2 часа от чичкото, който се оказа изселник от Кърджали пак 5 лири J . Любимият ми balyk ekmek (рибен сандвич с половин скумрия на скара в половин бял топъл и хрупкав хляб, с домати и лук) – ами и той 5 лири J. Наоколо огромни бели къщи като тези по средиземноморието – всяка поне на по птри етажа... Красота и кеф. Неделята мина в плюскане на домати (истински! За по 1 лира килото – и това през април!) и бял хляб (и той истински – от оня, който му хрупа кората и е мек, мек, мек), маслини от тия дето ги е правила на Мехмет баба му и гледане на телевизия... Какво му трябва на човек, за да бъде щастлив?

В петък обаче стана ясно, че трябва да летя за Брюксел. С много големи гимнастики успях да измисля как и и през къде точно да летя. Упражнението изискваше да стигна в София в 4 сутринта във вторник и да излетя в 9 за Виена... Не би... отново бяха забравили да ми купят билет. Изморена и ядосана аз си хванах полета на следващия ден за Будапеща, където ме чакаха Джери и Иван J.

От тук нататък, накратко: мама, татко, вуйчо и Деса бяха на гости, ходихме в Токай, пихме вино, разхождахме с корабче и автобус, ядохме много и различни неща, но най-вече аз прекарах отлично време J. За Великден бях в българската църква, и видях най-готиния поп в живота си: той познаваше всички, раздаде козунак и яйца и беше много дружелюбен и приятен J.

Ходих до Прага, но това ми е като навик вече. Имахме премеждие с апартамента: наводнихме съседите, но ни се размина с плащането, тъй като наводнението беше от това, че се беше спукала тръба в банята...

Други интересни събития: видях живи делфини в морето! Съвсем истински! Цели три. Плуваха и скачаха около кораба, с който пътувахме от Истанбул до островите! Съвсем, съвсем истински делфини J. Това се случи при второто в рамките на два месеца ходене в Истанбул J Този път бяхме за уикенда с Джери и Иван. Работихме, не че нещо J Имахме среща, на която планирахме как ще предаваме нещата на новия екип и какво още имаме да свършим до края на нашия срок, който свършва през юли.

Без малко да забравя! Бях и в Загреб, Хърватска. Какво ви идва на ум като чуете бивша Югославия? На мен ми идва на ум бетон и грозни сгради. Да, ама, не! Загреб е тишина, чистота, красота и спокойствие. Там е като във Виена- самое че много по-тихо и много по-чисто: красиви сгради, фонтани, градинки... умря ми фотоапарата за мое най-огрмно съжаление и ужасна мъка L за това този път без снимки... В Загреб видях истински газен фенер – като този от приказките на Андерсен. В стария град наистина има съвсем истински газени фенери по улиците, те са уличните лампи. И сутрин и вечер минава един чичко с една дълга пръчка и ги пали и гаси... Не съм си и помисляла, че все още съществуват такива неща J.

Пак стана дълго писмо. Моите планове, в случай, че се питате какви са, ами кандидатсвам за работа... къде и каква няма да казвам, но не е в София. Ако съм жива и здрава, ще си дойда за седмица в началото на юли.

А до тогава имам още едно ходене до Прага, Ротердам и Брюксел.

Опитвам се да поставя рекорд и да закръгля държавите в които съм била през тази година на 20. Остана ми само една J.

Толкова с моите новини, надявам се да сте добре, жегата да не ви мори много и да имате планове за лятото J.

Целувки,

ИР

Снимки от Средна Азия

2008-04-13T12:06:00.000+01:00

Бишкек

Алмати